Archive for October, 2008
1,2,3 и скачаш от 60 метра
Posted on October 20, 2008, under За мен.
Към 11 сутринта аз, Стилър, Андрей и Охлюва тръгнахме за Клисура заедно с още една кола, като идеята беше да ходим заедно, ама шофьорът беше някакъв състезател и реших просто да си кара напред, пък при проблеми да им се обадим.
Час и половина – два по-късно паркирахме колите на моста и аз зачаках да видя някой да скочи успешно преди мен. Беше ми за първи път и исках да видя как точно се прави.
За съжаление момчето се отказа на парапета след няколко минути колебание. Кофти пример…
На негово място се качи едно нисичко момиче. То изслуша инструктажа и направи това, което аз си бях решил да направя – заставам на ръба, броя до три и се гмуркам във въздуха пред мен – напред и надолу, сякаш се заблуждавам, че мога да летя.
Момичето си заслужи аплодисментите, а аз получих каквото исках – стимул и нагледен пример. Вече не се колебаех и знаех, че ще скоча, въпреки студа, минаващ през якето ми и полото, което сложих върху блузата си.
Попълних декларацията, че правя всичко на своя глава и няма да съдя клуба и няколко минути по-късно бях извикан да ме екипират.
След краткия инструктаж какво да правя и какво не, прехвърлиха ме през парапета и ми казаха да скачам когато съм готов. Не ми трябваше много – едно броене до три и вече се носех към земята под моста, опитвайки се да гледам в хоризонта, за да не наведа глава и да получа травма на врата.
Очаквах да мисля за нещо, нали всичко може да се обърка в този момент, но единственото, което ми мина през ума бе раздразнението от вятъра в очите ми и това колко бавно падам, сякаш се носех цяла вечност надолу.
Бях разтърсен от ластика, който се сгъна нагоре и аз трябваше да сложа ръце зад врата ми, както бе по инструктаж. Последваха няколко други сгъвания и разгъвания, смесени с голяма доза въртеливи движения и 20-30 секунди по-късно висях на въже надолу с главата, очаквайки другото въже, което трябваше да ми спуснат.
Още половин минута гонех второто въже, което вятърът всячески се опитваше да ми вземе, но там беше карабинерът, който ми гарантираше път нагоре към моста, където бяха хората, които ме чакат.
След като хванах въжето, другото не беше толкова сложно и спокойно можеше да се направи с главата надолу – трябваше просто да държа въжето, което леко дърпат нагоре, докато карабинерът стигне до мен, аз го взема, закача го за колана си, заключа го, за да не стане фал и размахам ръце – знак че съм готов.
Следва плавното обръщане, за да застанеш в нормална поза – с главата нагоре. След това просто чакаш да те вдигнат нагоре до парапета и да минеш от другия му край, като човек справил се с изпитанието…
Ето две снимки, от скачането ми. Има и клипче, ама е 44 МБ и не е много професионално заснето, така че ще ви го спестя рџ™‚
Това май е след като съм се спуснал вече и гоня въжето за обратно
На тази снимка можете да видите физиономията ми след скока. Това вероятно отговаря на въпросите дали ми е харесало и дали бих го направил пак. За незапознатите – рядко се усмихвам рџ™‚
Нерви, концерт, бънджи
Така любимият на всички петък тази седмица мина изпълнен с нерви – шефът ме ядоса за порден път с неща, които уж не са по спецификация и аз изригнах – сипах му за всичко, за каквото се сещах в момента – неща, които не са само мой проблем, ами пречат и на целия екип. Неща, които казах и на ПМ-а преди това, но кой ли те слуша – правят си промени без да те питат може ли, колко време ще отнеме, има ли смисъл от тях…
Не знам дали постигнах нещо, освен собственото си уволнение, ама и това е нещо рџ™‚ – ще ми даде нужното побутване да си намеря работа. Не, още не са ме уволнили и вероятно няма да го направят скоро, но и да стане, не ми пука (или поне се старая да не е много)…
В петък в 15:30 приключи работният ми ден и останах на работа, за да си кача линукс на служебната машина. Омазах си единия дял, но това е служебен хард – нищо ценно за мен няма там рџ™‚ .
В събота бях на концерт на Пол Гилбърт. Организацията му беше ужасна – започнаха да пускат в 19:55, при положение, че концертът започваше в 20 часа (поне според програмата).
Веднъж влезли на топло (навън беше студено), трябваше да се ориентираме къде са ни местата. Не бяхме улеснени от нищо – според билета трябваше да съм в сектор 8, ред 4, място 12, но нямаше указателни табели за сектори и се наложи по памет да се сетим къде сме.
Естествено нямаше и номерца на редовете или местата – всичко става с броене.
Имаше една лелка, която влизаше в ролята на разпределител, но малцина успяха да се възползват от нея и накрая всеки седна горе-долу в неговата си ценова категория. Да, билетите бяха на различни цени спрямо сектор и ред, но поне едни номерца да имаше…
Иначе след час и половина закъснение, концертът започна. Не бях чувал за този музикант преди 2-3 седмици, но ми хареса – виртуоз е определено (според немузикалния ми слух и образование рџ™‚ ). Лично на мен ми харесаха почти всички негови изпълнения. 2 кавъра на Джими Хендрикс не ми се понравиха особено, но стилът там е по-скоро джаз, отколкото чист рок…
В общи линии оценката ми за концерта е, че пак бих отишъл на него, въпреки закъснението и липсата на Иван Лечев и други двама българи, които трябвало да свирят, но нещо не дошли…
Според организаторите ще има техен концерт, като отрязъците от билетите ще важат и за него. Мен леко ме съмнява :).
Иначе преди концерта със Стилър и Андрей говорихме за скачане с бънджи днес в Клисура. Първоначално бях против идеята (имах си планове за неделята), но в крайна сметка се съгласих и след няколко часа потегляме нататък.
Ако не се върна, приятно ми беше, че познавах всеки от вас рџ™‚
Ядосан от шефовете
Завършващата вече седмица започна по нормалния си кофти начин, само дето този път ми беше по-зле – бях болен от нещо вирусно и, бидейки македонски инат, реших че няма да пия синтетична дрога, а ще удавя вируса с чай…
Естествено “лечението” не подейства и на следващия ден реших, че ми е по-важно да съм на работа, вместо да си правя експерименти със скоростта ми на оздравяване. Хапчетата като че ли дават резултат – пия ги от вторник и за два дни се чувствам доста по-добре.
В работата ми образуват само нерви, като все повече взима да не ми пука, а това не е добре нито за мен, нито за шефовете, защото губя стимула си за работа.
Сега сме във фаза стабилизация, което ще рече премахване на бъгове, без да пишем грам нова функционалност. Но на практика се получи така – трима души имаме други задачи,а един оправя бъгове 1/2 ден, защото през останалото време чете мейли, гледа дали сценариите за възпроизвеждане са ясни, пробва дали успява да счупи приложението по описания начин и след това пренасочва бъга към някого.
В понеделник вечерта получих писмо, че всичко, което съм писал целия ден по проекта (и промяната в базата) не става, въпреки че бе одобрено от бизнес анализатори и мениджър на проект…
Аз и колегата бизнес анализатор (независимо един от друг) се опитахме да обясним на шефа защо неговото решение не става, но получихме мейл да се стегнем и да го направим както той иска. Писах на мениджъра на проекти за мнението ми за тази фаза на стабилизация, при която има над 50 бъга и 3/4 от екипа пишат нови функционалности, а срокът е до 21-ви…
В отговор на каквото й казах, тя свика хората от екипа и шефа да обсъдим сутацията – моята задача временно отпадна, но останалите останаха – от нови функционалности изведнъж се превърнаха в критични бъгове, нито че имаме подобни функции, които работят сега и близо 50 случая, в които други не работят както трябва. Новите функционалности бяха на дневен ред…
В сряда като че ли всичко си беше спокойно – обядвах с Мечката и Андрей в “Кастело” и след това си тръгнах в 17:20 (като съм болен нямам никакво желание да работя извънредно, особено след като не ме слушат).
Днес 2 часа с колега обсъждахме промените в базата от неговата задача, като включихме и други хора в процеса, защото аз държах всичко да го имаме документирано някъде писмено – за следващия път, когато някой отново реши да промени спецификацията и ми каже, че дадената функционалност не е според нея…
Останалите 7 часа отидоха в оправянето на една справка, която просто не работи – 619 реда клас, в който се прави какво ли не, който не може да бъде клъстериран и не е thread-safe, но това бяха бели кахъри, трябваше да оправя справка, която показва грешни резултати, без да знам какви са верните. Писах писма, питах колеги, единствено намерих екрани как да изглежда тя. Добре, ама те най-слабо ме касаят – исках да знам какво се иска.
Имах спомени, че споменатият по-горе шеф обясняваше на една колежка какво трябва да стане с тези справки. Изпратих му мейл, в който обяснявах проблема и съвсем ясно попитах дали имаме описание на изискванията черно на бяло. 15 минути по-късно получих писмо да си проверя датите – дали не ползвам java.sql.Date вместо java.util.Date. WTF?!
Утре планирах да кача линукс на работната си машина, но ще видим какво ще стане, най-вероятно просто ще си тръгна в 16:20, пък да се оправят.
Отказвам да поема отговорност за неща, несвършени в срок, при положение че правилата на играта постоянно се променят и бъговете (най-висок приоритет към момента) биват измествани от нови функционалности, които не са просто 10 реда код…
Петък до понеделник
В петък денят започна малко трескаво – правехме последни приготовления преди показването на проекта, което днес разбрах, че е минало доста добре и консултантът е останал доволен.
След като ни бе казано да не пипаме базата докато се ползва приложението и аз почти нямаше какво да правя, към 15 часа реших да си ходя. Още в 10:30 си бях направил 40-те часа седмично и не виждах смисъл да оставам още…
Този път уважихме петъчната вечер – събрахме се в 21 часа на пощата всички и дори имахме резервация във “Войводите” – нещо, което принципно пропускаме да направим.
Там се видях с колегите, които не бях виждал вече близо седмица, а по-късно отидохме и на “дискотека” в “Пъзела”. Обстановката ми хареса (малко по-запушено отколкото бих искал, ама това е кръчма все пак) – музиката варираше от български рок до пънк и AC/DC, а хората бяха нормалните за този тип музика – отворени и чистосърдечни (няколко пъти непознати ми казаха “наздраве”), не като “гъзарите” по дискотеките…
В събота преживях тежко ставане – имах яко главоболие, но не от махмурлук, а от запушеното помещение, но след няколко часа се оправих и бях готов за следващото излизане – по-късно същата вечер – Лъчо черпеше на домашно пица парти за първата си заплата. За първи път от морето се събрахме 13 човека, като можеше и да сме повече, ама имаше пътуващи в този ден.
На събирането дойде и колежката Гергана, която се беше върнала от бригада в Англия и пусна мухата за дискотека, но само 5 човека се навихме – аз, тя, Станислава, Венета и Андрей.
Отидохме в “Ремикса” на Пешеходния мост. Дискотеката не е нищо особено, но е уж ретро клуб, обаче пускат всичко – ретро, хаус и дори рап.
Не знам как и защо, но след първите 15 минути ми дойде настроението и почти през цялата вечер танцувах. Предполагам се дължи на чашата червено вино, един малък джин у Лъчо и 2 големи в дискотеката, ама не съм сигурен рџ™‚
С ръка на сърцето мога да кажа, че това преживяване беше, ако не най-доброто, то поне едно от най-добрите ми прекарвания на дискотека…
В неделя се събрахме колегите за DnD. Ставането беше малко трудно, ама към 14 часа се събрахме и направихме чисто 4-5 часа игра, като отделно обядвахме и час-два си правихме герои по една гадна математическа система, която обаче спестява 24 хвърляния на шестстенен зар (останалите си ги хвърляхме, няма как).
Днес денят ми започна вяло като всеки понеделник – задължителното трудно ставане, чуденето да ходя ли на работа с колата или да поспя още час и да отида пеш, но винаги взимам едно и също решение и след 4-6 минути съм станал от леглото и с кафе в ръка гледам новините…
В 8:20 бях в офиса и започнаха проблемите – 15-ина минути си оправях розетката за интернета. След това часове се борех с томкета, еклипса и плъгин за интеграцията им. След като преинсталирах първото и третото, реших че еклипсът също има нужда и започнах за пореден път да свалям нова версия, да търся и качвам плъгини, да импортвам проекта…
И за да се потвърди, че понеделник не ми е ден, в ресторантът на обяд нямаше места за нас и се наложи да хапнем набързо другаде, понеже имах малко време (чакаше ме разговор с колегите от София).
Все пак денят свърши и се прибрах благополучно, мислейки за следващо излизане с колегите и за снимките ми от петък събота вечер (да, вече дори се снимам рџ™Ѓ ).
Поредна седмица
Настъпи поредната работна седмица, която още в понеделник започна с доста нерви – Есенният панаир бе открит и местата за паркиране по центъра намаляха драстично, а в работата има ядове както винаги…
За капак на всичко фитнесът, в който ходя бе препълнен (всичките над 70 шкафчета бяха заети) и се наложи да търсим друг, в следствие на което закъснях с 20-ина минути за рождения ден на сестра ми, но когато не си сам, трябва да се съобразиш и с другите…
Вторникът мина малко по-напрегнато и изморително от обикновено – и тогава работех без обедна почивка.
След това се видяхме с Митака на кафе да му дам “Да мислим на Java” (поне първия том, че втория съм го изпратил в забвение някъде). Един час след уговорката с Митака ми се обадиха колегите да се уговаряме за Студентския празник. Казах им, че ще отида, ако свършим по-навреме, но, като се чухме, тъкмо се бяха прибрали.
Не знам какво са обсъждали за събирането, но и вече не съм и толкова заинтересован, защото държа да си го празнувам на осми, а те искат да е събота и неделя, защото иначе са на работа. Не че не работят и в почивните за мен дни, но им казах 2 месеца и половина по-рано и не могат да си вземат 2 дни отпуска ли? И да не могат, има болнични и други начини, но никой от тях не опита. Освен това им предложих организация, разпределена на подзадачи и срокове към тях. Поисках писмено всеки от тях да ми прати мейл с малко информация. Седмица по-късно бяха отговорили двама души – и двамата искаха няколко последователни излизания на кръчма вместо да ми отговорят писмено…
В крайна сметка им пратих писмо, в което (според мен) ясно казах да се оправят, пък аз ще си търся друга компания, която ще иска да празнува на осми, а не на 6-ти и 7-ми. Не е като да няма при кого да отида. След това получих отговори от почти всички останали, казвайки ми писмено датите, само дето мен вече не ме интересуваха. Писах им, че не съм женен за работата, че да ми налага ограничения, в следствие на което са ме базикали, че съм женен за датата. Само дето,дори да е така, датата е веднъж в годината, а тези колеги работят всяка събота и понякога неделя…
Ама хайде стига съм писал глупости за осми. Ще видим какво ще стане, 90% съм за 8ми, но ако не намеря компания, може и да се прежаля, макар че съм инат и ще си отстоявам позицията. Млад съм още няколко години, а за пари ще работя цял живот…
В сряда дойдоха шефовете от София с поредните предложения за оптимизация на работата и по-важната новина – в петък ще се показва проектът на някакъв уж важен турчин, който е германски гражданин, а приложението беше/е бъгаво като за световно. И в сряда работих без обедна почивка и до късно, правейки бързи поправки по кода, а където не става – директно в базата, стига да мине.
Днес следобед трябваше да се качи версия, която да става за демонстрация. В крайна сметка май се справихме, работейки под напрежение и все още без обедна почивка за тази седмица. Някак работата под напрежение ми допада – изнервям се, пестя си секундите, но е предизвикателство да се справиш в срок и след такъв ден се чувствам доста по-малко изтощен, отколкото останалите, когато просто отивам на работа, пиша някакъв код 8-9 часа и си тръгвам…
Иначе проведох разговор с шефа на отдела за дейността ми във фирмата, моята работа към момента, в кои проекти бих искал да участвам в бъдеще и тн., като накрая ми каза, че са говорили с ПМ-а ми и са ме препоръчвали пред търговския директор за повишение на заплатата.
Увеличението винаги е хубаво нещо, само дето за мен има и по-важни от него (отношението към мен например), а и нека да видим дали ще го получа преди Нова година, особено с тези темпове, с които се движат документите из фирмата…