Обощение на 2009-а

Написано на December 27, 2009, в категории: За мен.

Тази година без съмнение бе най-ужасната в живота ми – разбрахме, че татко има рак на белия дроб, като им трябваха месец-два, за да стигнат до диагнозата. В края на годината все още не сме 100% сигурни какъв тип е бил ракът (вече е изваден), нищо че татко мина 6 курса химиотерапия и 4, равняващи се на 20, лъчетерапия. Имаме 4 диагнози, които си противоречат, като все пак едната се потвърди в София, но лекарят иска да се подсигури и е пратил пробите на негова колежка, която също да изкаже мнението си. Така, след 2 месеца разправии по различни болници, май диагнозата ще се окаже първоначалната, което е добре от една страна, защото имаше доста брутални, но май не е най-добрата възможна.
Все пак хубавото е, че говорим за изрязан тумор.
Иначе смятам да си спазя традицията и да направя кратко обобщение на изминалата година месец по месец, нищо, че декември все още не е свършил – винаги има редакция рџ™‚

Януари – започна с рожден ден. После, на именния ми ден, събрах само още 4 души, като очаквах доста повече, но какво да се прави, случва се.
През този месец имаше и няколко излизания с колегите, като целта ми беше да се напия, но така и не стана.
На 16-ти ми вдигнаха колата с “паяк” и започнаха разправиите с “Общинска охрана”, като няколко дни по-късно се и разболях и се наложи да откажа интервю за работа.
След като се оправих, благодарение на “Общинска охрана, започнах да ходя на работа с велосипед, защото не можех да си карам колата със счупено стъкло, а щях да ги съдя за щетите и не можех да го сменя.

Февруари – на събиране по случай мъжкия празник, една колежка ми даде нова цел – да откажа кафето и така, чист съм вече близо 11 месеца.
През този месец бях и на най-дългото си интервю за работа – 3 часа, като ми бяха казали, че ще е само 1, което доведе до малко проблеми с разпределяне на работното ми време, но всичко се оправи. Условията на фирмата бяха доста добри – с 25% по-висока заплата от текущата ми, пари за пътни, дневни за храна, както и 8-часов работен ден, като обедната почивка се включва в тези 8 часа. Кофтито е, че нещата са много специфични и работиш постоянно в един и същи екип, над един и същи проект, като просто правиш различни имплементации на вече изготвени интерфейси – не е нещо, което да ме задържи дълго – а и винаги съм се притеснявал от изпитателен срок по време на криза.
През този месец имах и проблем с колата – скъсан ремък, като се наложи татко да ме изтегли до вкъщи, но всичко се оправи със сравнително малка сума пари.
През февруари планирах да отида на концерта на “AC/DC” в Сърбия, но един адски нерешителен колега прецака нещата. Не че щях да отида, дори да си бях купил билет и организирал нещата, защото малко по-късно щях да разбера диагнозата на татко. Да съм около семейството е най-малкото, което мога да направя, а пък дали ще видя или не “AC/DC”, “Blind Guardian”, “Dream Theater” или “Scorpions” – загубата няма да е толкова голяма

Март – за първи път от няколко години празнувах рождения си ден. Нищо особено – спокойно мога да продължа да не го празнувам.
През този месец сме имали малко излизания с колегите, сред които едно по-брутално, завършило с прибиране на пиян колега по път с голям наклон и едно посещение на клуб, където свири млад китарист.
Делото ми срещу “Общинска охрана” бе заведено в края на миналия месеци и в началото на този се видяхме с адвоката, за да обсъдим какво остава. В общи линии чакахме отговор от ответното дружество.
Тъкмо си мислех, че на 13-ти ще се отърва без проблеми, когато научих, че е починал един далечен роднина. Вярно, бил е на над 85, но все пак смъртта си е смърт и не е приятна за никого.
През този месец се включих в защита на едно момиче, ослепяло в следствие на домашно насилие. Имах ядове с авторката на снимка, която линкнах, но след няколко мейла се разбрахме. Тя ми сипа, аз й отговорих, такива неща…

Април – бях на триизмерно кино, като добро впечатление ми направи салонът в търговския център – предвидили са повече място за краката и така се гледа по-комфортно.
През този месец се състоя и заседание по делото ми срещу “паяците”, като самото дело мина добре. Но се насрочи експертиза за колата и трябваше да се явим пак след около месец.
Около Великден с нашите бяхме в търговския център, когато се задейства алармата за пожар. Нямаше паника, но определено всеки бързаше. На подземния паркинг имах ядове с колата на сестра ми, защото не можах да потегля лесно под наклона за изхода, където трябваше да спра, защото никой не ти даваше предимство, за да минеш преди влизащите в комплекса…
Другите ми писания през този месец са основно емоционални, не описват никаква случка, освен видяно предаване по телевизията или нещо друго, което ме е накарало да пиша.

Май – писал съм предимно скрити постове за състоянието на татко, когато все още не сме знаели какво е, но сме се надявали да е туберкулоза само и само да не е рак…
Другото е, че във фирмата решават да спрат 50-те лева месечно за гориво, което според мен е лош ход, но мен никой не ме пита.

Юни – потвърдена диагноза рак и първи курс химиотерапия. Не съм писал за нещо друго, а и не се сещам за такова.

Юли – малко семейни излизания, продължаваща химиотерапия и спечелно дело на първа инстанция.

Август – Бяхме на плаж семейно,като веднъж отидохме и в Бойково, където татко е израснал.
В края на този месец се разболях от гнойна ангина, като прекарах сравнително тежко и на легло.
Някъде по това време научих за това, че “Общинска охрана” обжалват делото, което бях спечелил.

Септември и октомври – най-накрая си взех изпита по математически анализ 2. При това напълно законно и с труд. Опитвах се по “втория” начин, но така и не намерих как, та се наложи да уча.
В крайна сметка взех изпита и ми оставаше само държавния 2 седмици по-късно, който също взех, при това с 6. За това ми помогна колежката Марта, като, покрай този изпит разбрах разни неща за хората, които считах за приятели. Няколко месеца по-рано ми бяха обещали помощта си, ако ми се наложи, но, в последствие, едни лекции не ми дадоха… В крайна сметка само с един не си говорим все още, защото той не ми се е извинил, предпочита да се свие докато отмине “бурята”, вместо да се изправи срещу мен и да ми каже колко съм сгрешил (според него).

Ноември – някъде по това време започнах магистратурата си. По това време научих и за резултатите от химиотерапията на татко, които не бяха добри и се наложи спешна операция, за да се извади тумора. Операцията бе направена успешно и без усложнения, като тогава лекарите направиха втората диагноза и се започна едно ходене по мъките в Пловдив и София, където да се направи повторно изследване и диагноза. В крайна сметка, един месец по-късно май имаме диагнози, които съвпадат, но трябва да бъдат проверени, та все още не сме сигурни…
След операцията татко имаше малко време да се възстанови, за да дойде на завършването ми, но го направи. Дори и в инвалидна количка (защото нямаше сили).
Много съм благодарен на всички приятели, които питах дали биха дарили кръв за татко. За щастие не се стигна до това (семейни приятели дариха), но никой не ми отказа. Това определено бе неочаквано за мен. Не визирам никой, но сред приятелите ми има такива със страх от игли, убождане и разни други фобии, не очаквах 100% успеваемост, но дори те се навиха. Щяха да превъзмогнат страха си заради мен, за което съм им адски благодарен. Ако нещата не се бяха стекли така, сигурно щях да питам дори хора, с които не си говоря. Колкото и да е лицемерно, бих го направил, щом се отнася до човешки живот.

Декември – месецът не е свършил все още, но остават само 4 дни, така че пак мога да направя някакво обобщение.
Майка ходи в Пловдив и София пак за разни диагнози, но май този път улучихме повтаряща се. Остава да се разбере или следващите 3 работни дни, или след Нова година.
Междувременно на работата бяхме месец и седмица без заплата, но в крайна сметка, точно преди почивката по Коледа, заплатите ни бяха по сметките.
Към средата на месеца татко започна лъчетерапията. Първоначално се очакваше да са над 20 посещения по 1 минута, но после се разбра, дали заради връзките ни, или по друга причина, че ще са 4 посещения по 6-7 минути, които се равняват на пълен курс. Сега следва малка почивка и после евентуално курс химиотерапия, но за нея е хубаво да се знае точният тип на рака, за да се постигне оптимален ефект.
По същото време горе-долу видях в интернет, че съм спечелил окончателно делото срещу “паяците”. Вече нямат право да обжалват. Следва да получа оригинална на съдебното решение, след което да ходя да си искам парите. И току-виж успея да се преборя със системата за по-малко от 1 година, само 2 инстанции и 3 заседания. Разходите до момента са към 500 лева съдебни разноски (150 лева за експертизата, 100 за делото, 2х100 за адвоката) и загубено време. Всичко това, защото застрахователят “Uniqa” на “Общинска охрана” не пожелава да плати 150-те лева за ремонт на стъклото ми. Сега ще трябва да платят 200 + разноските. Можех да ги “одрънкам” повече, но въпросът е принципен, а не финансов.
Коледата тази година прекарах със семейството си. На втория ден посетихме роднини, които виждаме горе-долу 1-2 пъти годишно, при това по големите празници – Великден и Коледа. Прекарахме добре с тях, но трябваше да се прибираме сравнително бързо, защото татко не се чувстваше добре – от лъчетерапията е отпаднал (нормален страничен ефект, който държи близо месец).
В последните 4 дни от годината се надявам да не ми се случи нищо кой знае какво – ходене на работа по 8 часа на ден (може би повече, за да си тръгна по-рано на 30-ти) и след това посрещане на Новата година със семейството. Сектирдосах колеги и приятели, но се надявам, че ще ме разберат. Ако ли пък не, шанс…
Кофти е, че за Коледа изпратих горе-долу еднакво количество кратки съобщения на колеги от работата и приятели. Но това може да се погледне от положителната страна – запознал съм се с нови колеги на работата в резултат на трите проекта, в които съм участвал тази година. За съжаление има и отрицателна страна – губя приятели, но винаги съм бил на мнение, че който не ме харесва – прав му път. Предпочитам да имам трима души, но качествени, пред 30, на които не мога да разчитам за нищо.