Вероятно последен пост тук
Написано на January 5, 2020, в категории: За мен.
Преди около 15 години започнах да пиша този блог, който хоствах на една машина вкъщи. После реших, че няма да е сериозно така и с един приятел си купихме домейни, а после и споделен хостинг. който си деляхме.
За първи път стъпих в банка тогава, за да направя платежно нареждане. Сумата беше нещо около 35 лева, а жената на касата ни каза да отидем в друга банка, защото там няма да ни вземат таксата от 3 лева.
Да, аз съм бил на 19, приятелят – на 16, та сме изглеждали като да нямаме излишни три лева…
През лятото на 2019-та видях, че подновяването на хостинга с домейна ще ми струва 220 лева на година. Реших, че не си струва – вече има фейсбук и там много по-бързо и лесно казвам това, което имам за споделяне.
А, като че ли, май вече нямам и какво толкова да кажа – на фона на всякакви инфлуенсъри и тн.
Та, след като реших да не давам 220 лева за хостинг, купих си Raspberry Pi 4 с 4 GB RAM и реших да docker-изирам тази антика.
С малко зор, подкарах 2та контейнера на Raspberry-то и почти всичко изглежда като да работи. Да, този пост го пиша директно през базата, ама… Не ми се бори проблем с PHP, wordpress и nginx…
Този блог ще остане просто в историята като мястото, където близо 15 години съм споделял мислите си. Ако някога реша да пиша отново – ще го направя в друга инстанция на WordPress.
Благодаря на всички, които някога сте ме чели! Знаете къде да ме намерите – фейсбук, вайбър и мейл.
Промяна в плановете
Този понеделник видях един ред в екселски файл, който изглежда ще промени плановете и очакванията ми за поне година напред. Редът е най-просто разпределение по проект, но с платформа, която не искам да работя и съм го казвал на шефовете. Не просто съм го казвал, а думите ми са били нещо в стил “ако ме сложиш на Demandware, това е най-лесният начин да ме накараш да напусна”. Е, не знам поради каква причина, следващият ми проект след 2 месеца ще е точно с тази платформа, с която съм работил преди време и не искам да си спомням нищо, свързано с нея.
Проведох серия от разговори и ми се каза, че нямам голям избор – ще трябва да поработя 3 месеца с тази платформа. Естествено веднага се поинтересувах за фирми, в които да отида, където няма да ми се наложи да се докосвам до Demandware. Готов съм дори да отида да работя за значително по-малка заплата (да кажем с 25% по-малко), но не и с платформата.
Все още не съм получил финален отговор и не знам какво ще става, но се подготвям за най-лошият резултат – напускам фирмата и зачертавам плановете ми за кариерно развитие. Очакваше се да стана софтуерен архитект скоро (младши ест.), да отида на курсове в Германия и да се сертифицирам като програмист, но, както изглежда, най-вероятно няма да се случи. Или поне не тук и ще трябва да започна отначало – нещо, с което имам опит – кога съм започвал като ръководител на екип, кога като редови програмист, но винаги убеден, че аз знам какво искам. В случая пак е така – знам, че не искам Demandware, каквото и да ми струва. Дори това да значи, че ще трябва да сменя компанията. Е, за 7 години съм минал през 4 фирми, някак знам как се прави рџ™‚
Все още съм афектиран от този ред в ексела и днес преди работа гледах хората по пътя и си мислех – как по дяволите се очаква да планираме успешно, като един малък ред може да промени живота ти значително? Как ще вземеш кредит за мечтания апартамент, ако този ред може да се появи всеки ден? Има ли смисъл изобщо да плануваме, след като очевидно нещата не се получават винаги? Дори такива, прости, които зависят от няколко елемента. А какво остава за по-сложните? И какво, не следва ли от това, че планирането е просто едно пожелателно мислене – “искам да ми се случи това до еди кога си”?
Иска ми се да разбирам хората
От доста време не бях писал в блога си, понеже нямах време – запълвах го с излизания по кръчми с приятели или, от месец насам, с игра на плейстейшъна. Честно казано, май пиша тук, когато съм по-скоро нещастен, или по-точно – обзет от мисли, но това обикновено не се случа, когато съм щастлив…
Какво се промени от август насам – хора, които мислех, че им е приятно в компанията ми, се оказа, че са излизали с мен заради обстоятелствата и другите, с които съм бил. Е, случва се, ще ми се да мога да разбирам отдалеч кога нещата са такива, но, уви, не мога рџ™Ѓ .
Като цяло проблемите са ми доста – от характер до начин на мислене. Единственото хубаво в такива ситуации е, че намирам мотивация да се променя и започвам нещо… И накрая, като погледна, резултатът е същият като в началото… 13 години стоя на едно място или се въртя в кръг. Научавам някакви нови неща, но крайният резултат е същият – все така не разбирам хората. Все така избухвам лесно и … не на последно място, не мога да заговоря непознато момиче.
Сега ходя на логопед, след като получих допълнителен стимул по кофтия начин. Реших, че ще се променя и взех мерки… Но какво от това, след време ще намеря следващ проблем… И отново няма да съм този, който искам да бъда или този, който е подходящ.
И как стигнах до блога си днес – за пореден път осъзнах, че не разбирам хората – не само преценката ми за тях е грешна, ами и начинът им на мислене очевидно не е този, който се опитвам да моделирам. Трудно ми е да разбера как човек може да не планира нищо, но да кажем приемам, че съществуват такива хора. Най-малкото напоследък движех в такава компания.
Но не мога да разбера и други съвсем елементарни неща – например как обаждането по телефона е по-добър начин за комуникация отколкото писмено чрез вайбър, фейсбук и тн. Не мога да разбера отношенията между хората също така – защо например да си тръгнеш от дискотеката било по-доброто решение, отколкото да обърнеш гръб на приятелите, които танцуват на цигании? Та нали, по дяволите, все още съм там, с тях. Може да не одобрявам (видимо от поведението ми), но все така съм с тях и стоически поемам част от срама…
И нещото, което ме доведе тук днес – не мога да разбера как и защо приятел ще атакува там, където знае, че боли, вместо да ти каже нещото човешки и да ти помогне. Да, и аз понякога стимулирам по негативен начин, но обикновено с възможни песимистични ситуации, до които човекът не иска да се стигне. А не чрез сарказъм. Когато на човек му е зле, сарказмът по негов адрес е последното, от което има нужда…
Кратко обобщение на ситуацията около мен
От дълго време не съм писал тук, но си има почти основателна причина – вместо да стоя вкъщи и да размишлявам над живота, напоследък излизам по кръчми почти всяка вечер, та рядко имам време да пиша.
И все пак, ето какво се случи с мен през изминалите месеци:
– В края на април смених колата – станах собственик на Нисан “Примера”. За избора ми помогна семеен приятел и не съжалявам, въпреки че напоследък усещам как се търсят част за японски автомобили (трябва ми машинка за централно заключване и се налага да прибягвам до връзки).
– През май направих още едно посещение в Лондон и все така не ми хареса. На всичкото отгоре и българската група се разцепихме, но пък всичко свърши ок. Имаше вероятност да не се кача на самолета за България, защото ме спряха при проверката на багажа – имах няколко преспапиета, които представляват стъклени сфери, пълни с течност. Течността беше проблем за ръчния багаж и заради сувенирите трябваше почти да бягам, за да не затворят гейта.
– През юни бях на концерт на Мейдън в София с новата колата. Друго си е да имаш климатик рџ™‚
– В края на същия месец бях на рождения ден на фирмата и имах щастието да спя в “Хилтън” в София. И тук не останах очарован, а и имаше разни проблеми с парите, та се наложи ние да си платим стаите на момента, а после да си ги изискаме от работодателя.
– През юли като че ли най-важното събитие беше, че ми казаха, че изпитателният ми срок е минал успешно и вече съм част от фирмата на постоянен трудов договор.
– През същия месец взех и текущия си телефон – LG G3. Първоначално си мислех да си взема Galaxy S5, но четецът за пръстови отпечатъци ме спря. Нашите власти ми ги нямат, защо по дяволите да си ги давам доброволно на NSA, корейският им еквивалент и кой ли още не.
– В края на юли започна едно организиране на море, като до последно не знаехме къде ще ходим. В крайна сметка на 4-ти август (ден преди заминаването ни) се събрахме и го решихме – потеглихме към Приморско, където изкарахме 5 нощувки. Като всяко ходене на море, тук също имаше какви ли не емоции – от караници и посещение на чалга клуб до пускане на китайски фенери, което беше доста емоционален момент- на последния фенер събрахме една групичка на алеята, която ни даваше кураж, понеже тогава излезе вятър и фенерът не искаше да полети. Дори дойде едно момиче от друга група, за да ни помогне с пускането. В крайна сметка фенерът излетя, а шегите по наш и адрес на фенера, братския китайски народ, руското ръководство и тн. си останаха като забавни спомени рџ™‚
След като се върнах от морето, тази седмица обикалям по магазините, банките (да си подновя личната карта), кварталното РПУ, един сервиз за аларми на “Кукленско шосе”, магазини за авточасти, кръчми и дори един гурме ресторант, където аз нямах удоволствието да ям след солидна доза чакане – сервитьорът не ми чул поръчката…
Та така, жив съм, здрав съм, понякога се депресирам, както в случая с една баба, болна от рак, за която научих, че е намерена от момиче, а е изоставена от сина си.
Та за бабата направихме фейсбук група, събраха се към 3-4 хиляди лева, които за съжаление стигнаха, защото бабата почина междувременно. Ракът беше в 4-ти стадий…
Но поне се утешавам, че последните дни от живота си е прекарала, чувствайки се човек, защото беше настанена в хоспис, където са се грижили за нея.
И така, годината почти изтече. Да видим какво още ще се случи рџ™‚
Командировка в Лондон
Миналата седмица бях в Лондон на фирмени разноски. Идеята беше да се запозная с лондонската част от екипа ми и да присъствам на набор от презентации, които се провеждат веднъж на няколко месеца за всеки новодошъл.
Та пътуването ми започна от Пловдив, където с колегата от Асеновград хванахме автобус за София. После градски автобус до летището и после се оказах на място, където не бях ходил – летище София. Всичко ми беше странно и чуждо там, но следвах колегата и се оправих.
Честно казано очаквах да е по-голяма сградата и по-добре охранявана, но явно не е нужно.
Минах през гишето, за да се регистрирам, претеглиха ми багажа и, след като 20-те килограма не бяха надвишени, си отдъхнах, че първата стъпка е завършена успешно.
След около 20-ина минути моткане, защото имахме бая време до полета, решихме да минем и през митническия контрол, който също беше нов за мен, но и тук нямаше проблеми – събличаш каквото може, събуваш се, вадиш лаптопа и електронния четец и минаваш. После ходиш и си събираш багажа и се оказваш в безмитната зона. Там е пълно спокойствие, понеже единствените присъстващи са тези, които летят и съответно няма посрещачи или други хора, които да правят навалица.
През прозореца на зоната се виждаха кацащи и излитащи самолети, а дори имаше и безжичен интернет, който не беше лош.
След около час дойдоха и софийските колеги и се ориентирахме да ходим към гейта. Почакахме малко, за да ни качат в автобуси и да ни извозят до самолета. Колегите разправяха на кой кога му били загубили багажа и аз леко се филмирах.
В крайна сметка се качихме и седнахме на местата си – стюардесите бяха 20-ина годишни, но пък интериорът на самолета беше като в междуградски рейс, а беше и тясно за краката.
Излитането беше забавно – като ни прилепиха към седалките, ама очаквах повече. От екстремните атракции съм виждал доста по-голямо натоварване.
След малко над 2.5 часа, видях и какво е кацането – нищо кой знае какво рџ™‚ . Преди това видях и турбуленция, ама е все едно да се возиш в кола по магистрала “Тракия” в посока София, т.е нищо ново рџ™‚
В Англия слязохме през “ръкав” до летището, след което повървяхме малко из сградата. Провериха ни документите и за няколко минути стигнахме до лентата, където си чакахме багажа и там затаих дъх, чакайки да разбера резултата от лотарията “ще имаш ли багаж”. Последен от 8-те души намерих моя, но всичко беше точно – нищо счупено или липсващо.
След кратка пауза за пушачите, отидохме да си купим карта за метрото и после директно на влака. Пътувахме около час по едната линия, слушайки “Please mind the gap” доста често. По едно време срещу мен видях да стои една дребна женица като Мери Попинс – шапка с периферия, очила, палто с пенсионерски копчета, естествено голям класически чадър и, не на последно място, с разтворена книга в ръце.
След като слязохме на станцията, където трябваше да сменим линията, ние се спряхме и в този момент по станцията на гарата се чу “Don’t stop! Keep Moving! Go, go go!” . Наистина имаше нужда, защото правехме задръстване а беше към 18 часа, т.е пиков час.
В крайна сметка стигнахме до Стратфорд и започнахме да търсим къде ни е хотелът. Малко нямахме интернет и не беше много просто, но едни колеги забелязаха табелата от разстояние и се запътихме нататък.
Като изключим, че им се сторихме подозрителни и ни искаха по 50 паунда депозит чрез дебитна/кредтина карта или 100 паунда кеш (един колега нямаше карта), хотелът хич не беше лош. В Пловдив се притеснявах дали ще имат ютия на рецепцията, а се оказа, че във всяка стая има, в комплект с дъска за гладене. Като бонус имаше и безплатен безжичен интернет навсякъде в хотела. А стаите бяха единични с големи легла като стандартна спалня. Мисля, че се водят Queen size.
Та след като разопаковахме багажа, решихме да отидем да огледаме и да хапнем. Срещу хотела имаше търговски център тип мол и се насочихме към него. Той не беше нищо особено – като тези в България, само дето посетителите, типично за Лондон или Англия, бяха основно индийци, негри и забулени.
Не сме гледали индивидуалните магазини, защото не бяхме дошли на покупки, а и леко командировъчните не биха ни стигнали да пазаруваме в молове в България, какво остава в Лондон.
В крайна сметка обиколихме местата за хапване и се колебахме между мексиканска храна и пица. Само че в пицарията имаха само 5-6 вида пица в менюто и една част с гъби, друга – с агнешко, та беше трудно да си избера нещо такова и минах на борито. Опитах и някаква бира, но беше като водичка.
След хапването минахме през супермаркета и си купихме бири и вода. На изхода опитаха да ни кажат да минем през по-автоматизирани каси без касиер, но ние си държахме да има човек, защото щяхме да плащаме кеш. Там се сблъсках и с монетите им – май само на 50-те пенса пише “50”. На всички останали е с думи в стил “two pounds”, “twenty pence” и тн.
След супермаркета се събрахме в една стая с колегите и пихме бирите, които си бяхме взели. Рядко имаше доволни от английската бира.
Вторник беше първият ни работен ден в офиса и естествено, за да ни е по-интересно, имаше авария в метрото и беше някакъв хаос. Все пак се качихме на влакчето, почакахме и стигнахме до офиса, макар и закъснели. В обедната почивка с един колега разгледахме музея на Лондон. Не видях нещо кой знае колко интересно, но ме впечатли мултимедията.
Вторник вечер излязохме с колегите след работа, за да разгледаме града – на мен ми беше единствената свободна вечер, защото другите 2 бях на кръчми с колегите от Лондон, та използвах момента. Видяхме Уестминстърското абатство, Биг Бен, паралментът, Сейнт Джеймсис Парк, който не беше осветен изобщо, след което минахме покрай Бъкингамския дворец и се върнахме на площад “Трафалгър”, от където хванахме метрото за хотела и установихме, че повечето заведения са вече затворени и трябваше да се задоволим с останалата храна на затварящите. И все пак хапнахме и пак се събрахме да пием бира с колегите.
В сряда пак стандартното – ставане, хващане на метрото, като този път 7 човека не се събрахме в 1 влак и трябваше да се разделим на 3 групи, отиване на работа и бачкане 8 часа. След работа колегите отидоха в научния музей, а аз трябваше да отида с моя екип на пъб. Черпиха ме 3 бири и се прибрахме, но разгледах какво представлява типичния пъб – дървените маси и колони не ми направиха кой знае какво впечатление. Това, че имаше големи телевизори навсякъде с мач на тях – също, обаче като, отидох в тоалетната, там бях все едно в нов свят – писоарите представляваха една ламарина широка 2 метра, срещу която се пикае. Самата тоалетна беше по-зле от на метълска кръчма, миришеше на обор и накрая, за капак, мивката нямаше смесител, ами 2 отделни крана и чучура за топла и студена вода рџ™‚
Коментирах с мениджъра ми на проекти за липсата на смесител и той много живописно ми показа как се прави – даваш на топлата вода докато не се ощавиш, после на студената, докато не измръзнеш, след което пак топла и така, докато се откажеш рџ™‚
Забелязах и нещо друго обаче, след всяка бира, заекването ми се влошаваше и накрая им пишех на дисплея на телефона, защото бях изнервен от това, че не мога да вържа 2 думи накръст.
В четвъртък се събудих с болки в корема и главоболие, в добавка към парене по устните. Знаех, че се разболявам, но коремът ме притесняваше, защото не можех да пия чай, който дразни стомаха и в следствие на това цял ден не знаех къде се намирам. Във въпросния ден бяха лекциите, като по 1 час всеки шеф на отдел ни говореше за звеното. Аз се борех да не заспя и да не повърна… Но преживях. По едно време помолих колежка за нурофен и изведнъж се почувствах в пъти по-добре – минаха ми температурата, коремът и главата… Бях почти нов човек. Дори успях да отида на кръчмата с развойния отдел, където даже изпросих от шефа да плати такси до летището, защото му казах, че трябва да си ходим по-рано, понеже ще ставаме в 4, защото имаме да хващаме метро и да сменяме линиите, за да стигнем навреме до летището, за да си хванем полета, който беше в 8:25. Шефът попита защо не хванем такси, а аз му казах, че моята фирма не поема таксита. Той каза щом е така да хванем такси и, като си поискам парите, да пратя писмото и до него, в случай, че ми направят проблем.
Та така, в петък станахме към 5, хванахме таксито ,което ни возеше около час до другия край на града и после на летището по обратен ред. Нещата бяха подобни като тези на отиване, само дето британските стюардеси бяха на по над 50 години, но класата им личеше. Храната беше по-хубава, а самолетът – по-широк, но това не ме касаеше особено – прибирах се вкъщи.
Кацнах към 14 часа, успях да си получа успешно багажа и след това с колегата хванахме такси до автогарата, а после рейса до Пловдив. Малко по-късно бях и на рожден ден и така завърши един добър ден за мен.
Честно казано Лондон не ме впечатли кой знае колко. Не ме и отврати. Просто съм със смесени чувства, но пък винаги съм си знаел, че като турист в чужбина ще бъда такъв – който трудно може да бъде впечатлен.
Интересна седмица
Тази седмица започна интересно – в понеделник бях на кино да гледам “Вила Роза”, като за първи път направих резервация през онлайн системата и, на всичкото отгоре, закъснях, за да взема билетите. Все пак беше сигурно последна седмица за филма, та местата си стояха незаети поради липса на интерес.
Също така, за първи път, откакто се помня, излязох от залата по време на филма, за да отида да се изпикая. Винаги съм можел да стискам преди, ама повечето чайове и ЕГН-то май си казват думата рџ™‚
Филмът беше добър като за български, но краят се знаеше от самото начало и като че ли действието се развиваше мудно – стандартното за европейското кино.
След филма минахме да си вземем сандвичи и реших от текущото местоположение да кажа на телефона да ме навигира до Асеновград. Той избра някакъв странен път, но тръгнах по него, обаче ми падна батерията и трябваше да използваме един iPhone. След тази случка разбрах защо толкова плюят Apple Maps в Щатите. Прекара ме през един черен път, сигурно дълъг 9 километра. В 11-12 вечерта, когато няма жива душа наоколо, вляво и вдясно са ниви, а неравностите по пътя са през 2 метра… Истинско приключение си беше – караш с 20 км./ч., защото не можеш да си позволиш повече и само се надяваш, че няма да попаднеш в някоя огромна дупка, или да закъсаш в калта. След филма и в контекста на онази история, преживяването за мен беше още по-интересно рџ™‚ В крайна сметка излязохме някъде като в индустриална зона в Асеновград и чувството да стъпиш на асфалт беше неописуемо рџ™‚
Нямах батерия на телефона, иначе на връщане, сам, за още повече адреналин, бих се пробвал с някой друг толкова забавен път към Пловдив.
Вторник и сряда бяха стандартни дни – работа и вкъщи, като в единия оправях и машината на съседа по гараж, който се трогна, като не му взех пари и на 2 пъти чак загуби гласа си, все едно ще се разреве… Какво по дяволите, не всичко е пари…
В четвъртък бях със сестра ми по магазините, за да си купя куфар за самолета. Още в първия намерих каквото ми трябваше и предложих да минем през хранителния магазин в търговския център, за да купя бутилка вино от едно, което ми препоръча приятел преди време. Купих го и чак вкъщи го отворих. Направи ми неприятно впечатление, че няма коркова тапа, но забравих за него, след като опитах виното. Вкусът му е доста добър. Някои казват, че и ароматът си го бива, но за това не знам – винаги съм имал слабо обоняние. Но на мен вкусът ми стигаше. След няколкото чаши вино вкъщи, сестра ми каза, че ще ходят в кварталната кръчма с нейната компания и попита дали искам да дойда. Нямах по-добри планове за вечерта и отидох, като си прекарах учудващо добре. Вярно, изпихме 2 бутилки вино, та може на това да се дължи, но знае ли се рџ™‚
Естествено работната седмица трябваше да завърши подобаващо – снощи оставих един приятел в Асеновград и направих обратен завой, за да се върна вкъщи (на място, където посоката беше само надясно, та съм виновен, макар че тръгнах надясно и 5 мета по-късно завъртях наобратно). 100 метра по-надолу ме настигна патрулка, която пусна сирените, за да отбия. Поискаха ми документите за проверка. Които се намират в портфейла ми. Към онзи момент имах 250 паунда (тъкмо ги бях обменил в петък) и още 100-200 лева, та си изглеждаше пълен. Малка подробност е, че аз пари за подкупи не давам, освен ако не зависи живот или е наистина важно.
Та за моя изненада се оказах без застраховка “Гражданска отговорност” – знаех, че важи до април тази година, а тази, която носех, беше изтекла през април 2013-та. Шансът да съм забравил да си я подновя беше нулев – имам трима души, които да ми напомнят и софтуер, който да ми каже, че през април имам планирани разходи за застраховка. Но така или иначе, прерових всичко и не намерих документа. Казах им да видят в системата – отказаха.
Започнаха да ми разправят колко пари щял да ми струва акта – над 400 лева и колата щели да я спрат от движение – казах им – “щом трябва, пишете”. Направиха ми проверка на аптечка, пожарогасител, преглед, триъгълник, жилетка – всичко си го имах. Дори за габаритите се опитаха да се заядат, че светел само единия, ама им демонстрирах, че при опелите, на загасен двигател и забравен мигач, свети габарит само в посока на мигача. Пуснах им двата габарита и се успокоиха, че светят, ама видиш ли, лампичката под номера ми не светела – казах им – “пишете”. Така или иначе знаех, че ще се занимавам с обжалване и съд, та ми беше все едно.
Като ми взеха книжката ми намекнаха, че имам категория “C” и не е хубаво да имам нарушения, защото съм професионален шофьор. Казах им, че работя като програмист и не ме притеснява и да пишат. Накрая ме ядосаха много обаче. Защо колата била на починал човек, а не на мое име. Казах им да пишат и това, че съм се консултирал с който трябва, подал съм декларация където трябва, но в КАТ не съм счел за нужно и не съм виновен аз, че те не си комуникират с данъчните. След като плащам данък за тази кола, то явно съм декларирал, че съм й собственик, не е ли логично рџ™‚ . В крайна сметка се обадих на 2 телефона – на майка ми и после на познат катаджия, който ми каза, че е късно да се намесва, ще има акт, но ме запозна с последствията и какво да правя по-късно. Попитах го за проблема с това, че колата е на името на баща ми. Той каза, че няма проблем. И аз така знам.
През това време единият пишеше акта, а другият говореше по телефона. И двамата ме чуха за пореден път как казвам на майка ми, че ще обжалвам в съда този път, защото очевидно си струва, та явно нещо се постреснаха, знам ли. Като извикаха “г-н Иванов” да се подпише, с голяма изненада установих, че единственото нарушение, което е вписано в акта е това, че нямам гражданска отговорност. Казах им, че съм съвестен гражданин и не ми е проблем да ми впишат и другите нарушения, но те ми влизали в положение, не искали и тн. Не го правели с цел да се заяждат. Не било лично отношение. Аз им казах, че няма как да е лично отношение, като се виждаме за първи път с тях. Аз съм от Пловдив, а те от Асеновград. Още веднъж им казах да впишат всичко, което считат за нужно, но не искаха.
Само единият продължи да спори за това, че трябвало да прехвърля колата на мое име. Поисках член и алинея. Той търси 15-ина минути, накрая намери и ме извика да ми покаже – пишеше нещо подобно : чл. 145, ал.1 “При промяна на собствеността на регистрирано пътно превозно средство праводателят в двуседмичен срок предоставя на службата, издала регистрационния номер, копие от договора за прехвърляне на собствеността с данните на приобретателя.”
Това беше единственият член с подобен текст, но понеже не сме сключвали договор с починалия ми баща, очевидно не съм длъжен да направя нищо. Онзи опита да ми каже, че съм, ама аз му казах, че щом пише “договор”, а не “документ, удостоверяващ промяна в собствеността”, то тогава няма шанс да ме убеди. Мисля, че много му се искаше да ми шибне 2 шамара, ама знаеше, че не може да си го позволи и затова изнервено ми каза “лека вечер” и ме оставиха да си оправя нещата и да продължа. Карах зад тях сигурно 500 метра с 20 км./ч. защото не мога да ги изпреваря – непрекъсната линия, а да ме спрат за неправилно изпреварване, някак не ми се искаше. Май накрая се усетиха и отбиха, за да мина пред тях рџ™‚ . В онзи момент треперех от нерви и почти бях без батерии на телефоните. Пътят към Пловдив бе обвит в мъгла и едвам виждах. По средата някъде телефоните ми звъняха, ама бяха на задната седалка и после им паднаха батериите. Прибрах се при майка ми и сестра ми, които се бяха притеснили за мен и им разказах в подробности, а те вече бяха намерили документите ми за застраховката, които доказват, че имам такава. И в тридневен срок трябва да отида да им я покажа, ама в понеделник летя за Лондон, та няма как да стане.
Единият катаджия ми каза, че мога да отида в РУП Асеновград и да поискам дежурния катаджия да ги вземе и да ми състави вместо този акт друг, само че в него да пише, че просто не съм ги носил. Глобата за неносене е смешна – 20-30 лева.
Та отидох днес с майка ми, след като един час търсехме ксерокс, за да снимам документите. Отказаха да ги вземат – да съм дойдел в понеделник. Обясних, че няма да съм в България тогава, но те казаха, че можело да пратя друг. И все пак, ако се окаже в понеделник, че трябва да е лично? Затова отидох да извадя пълномощно на майка ми да ме представлява пред МВР,КАТ, съда и да завежда от мое име жалби. Та така, в понеделник ще отиде тя и ще видим какво ще стане. По-добре 20 лева отгоре за пълномощно, отколкото да ми кажат, че съм изпуснал срока и да им дам 400. При все, че имам и винаги съм имал застраховка. Не е като да съм искал да си спестя 160-те лв.
Та така, дотук седмицата беше интересна и дори все още не е завършила рџ™‚
За програмистите и егото
След спречкването с колегата, днес отново се ядосах на нас, програмистите, за това, че всеки има прекалено голямо его и не иска да приеме чуждо решение.
Поводът е съвсем тривиален и често срещан – тази седмица е последната ми в текущата фирма и “издавам” проекта на новите колеги. Само че, естествено, идват те с желание всичко да променят – няма ядове, не ме притеснява ни най-малко. Една седмица единият колега си настройваше проекта в предпочитаната от него развойна среда, защото той само нея си ползвал, нищо, че в нашия проект се използва друга. Питаше ме това как ставало, онова как ставало и в общи линии 1 седмица клиентът плаща за да може онзи да се чувства гъзар да работи с това, с което е свикнал. Идва втората седмица и този път проблемите са от друго естество – защо, виждаш ли, login-ът ми е направен по JAAS стандарта, а не съм си сложел 2 хедъра – видиш ли колко просто било… Отново им казах, че след като напусна, могат да правят каквото искат и с логиката за логин. Наистина ми е все едно – за мен стандартите са най-важното нещо, защото при няколко вида клиенти, при всеки ще трябва да добавяш къстъм хедъри, вместо да се използва стандарната за HTTP автентикация…
Ок, малко по-късно същият колега, който “оптимизира” приложението, го счупи така, че то спря да работи на версиите, поддържани според спецификацията. Над ден търсеше проблема, преди да се увери, че неговата “оптимизация” е счупила нещата, в следствие на което върна кода както си беше.
Днес ми губеше времето да тествам проксито си, защото му се струвало, че не работи. Намерих време – изтествах го – работи според HTTP стандартите, но видиш ли, на неговия емулатор точно не работело. Емулаторът отново не е част от спецификацията и използваните технологии за проекта – искал да си го тества там, тества си го, но видиш ли, щом не работело на този емулатор, проблемът бил в проксито… Та и него ще го махат някога, въпреки че им обясних причината за съществуването му.
Вторият колега, който поема наистина моята работа (за разлика от първия, който поема front-end-а), засега ме е питал по-нормални неща. Естествено, имаше си и свои предпочитания, но му казах, че нещата на теория трябва да работят – на практика не сме ги тествали по неговия начин, та на първо време (с цел по-бързо навлизане в проекта) се съгласи да ги направи по текущия начин, след като имаше проблеми с неговия. Той обичал да билдва конзолно, той обичал да деплойва отдалечено… WTF?! Имаш по-малко от 6 работни дни да ме питаш за над 70-те таблици в базата и останалите неща по проекта (който е разделен на 6-7 модула), а ще си губим времето в това нещата да станат по начина, който предпочиташ…
И не, не се дразня за това, че искат да го направят по техния си начин. Дразни ме фактът, че губят време да откриват топлата вода, да се сблъскват с нови проблеми и да им търсят решения за неща, които очевидно аз и колегите преди сме подкарали. След време, след като сега подкарат нещата по нашия начин, съвсем спокойно могат да минат към различна развойна среда и начин на работа. Но защо вместо за час-два да се настрои проект и да започне работа по него, трябва да се губят дни в изследване на проблеми?
Винаги съм се съобразявал с избраните вече технологии, като съм се присъединявал в съществуващ проект. Да, след време може да ги променя, ама не и в началото.
И все пак, предпочитам линукс, но, когато не е фирмена политика да се ползва – съвсем спокойно съжителствам с уиндоуса и никога не съм мрънкал на някого да ми помага в работно време за проблеми, породени от моя избор на среда.
Но така или иначе мрънкам, та явно просто нещата са различни рџ™‚
Обзор на 2013-та
Ето, че отново е 31-ви декември – денят, който ме вкарва в размисъл всяка година. Кара ме да се връщам назад и същевременно да погледна напред. Да си поставя новите цели и да видя какво съм успял да свърша през изминалата година, къде съм се провалил и как. Все пак догодина може да мога да поправя грешния подход, нали? рџ™‚
Та годината за мен започна у непознати. Бяхме у брата на приятел на гаджето на една колежка. Честно казано, изкарахме си сравнително забавно, предвид това, че половината бяхме непознати.
Януари бях и социален – бях решил да се опитам да поддържам контакт със стари познати и приятели. От текуща гледна точка – не ми се получи успешно, но поне излязох на кафе няколко пъти и дискутирах интересни теми. Мисля, че през този месец реших да се преместя да живея сам в текущия апартамент и започнах да обикалям за мебели и паркет.
В края на януари тръгнах и на фитнес, за да постигна една от целите си – плочки на корема.
През февруари се случиха няколко неща – бях на рожден ден, където се запознах с едно момиче, с което месеци след това си говорехме. Тя беше омъжена с дете и знаех мястото си, но естествено всичко хубаво трябва да свърши и, след като разбрах, че мъжът й ревнува много, след като чух двете гледни точки (и получих информация, за която не знаех преди това), трябваше да взема решението, което взех – да напусна живота им. Определено ми липсват разговорите с нея, но, когато трябва да направиш нещо, просто трябва, без значение мисли и чувства. Все пак е в името на нещо по-голямо…
На този въпросен рожден ден се случи и друго – е, не точно на него, но часовете след това (рано сутринта). Предложих на всички от бившата ми компания да се сдобрим и да забравим за това кой на кого се сърди и за какво. 2 години им се сърдех и се гледахме тъпо по общи рождени дни, без да си говорим. А нямаше нужда да е така. Все пак аз бях нов и толерантен човек… А да, и самотен…
Февруари беше белязан и с друго – с вуйчо ми стягахме апартамента. Първоначално бях решил да си сложа сам паркета, ама с моите 2 десни ръце (левичар съм), трудно… Дори когато бях сложил 3 реда, той дойде и ме попита дали ще имам против, ако ги нареди наново рџ™‚
През март празнувах рождения си ден. Мисля, че беше за първи път от 4 години, но не помня.
Момичето, с което се запознахме в края на февруари, беше поканено и дойде специално от София заради мен. Подари ми и подарък – чаша за чай, която, при наливането на топла течност, променя цвета си така, че да се показва маската на Гай Фокс (от филма “В като Вендета”). Много ми хареса. Познавахме се от сигурно седмица тогава, но тя беше избрала доста добър подарък.
Колегите ми подариха ваучер за строителен магазин, с който си купих бормашината, с която направих няколко малки, но доста важни за самочувствието ми подобрения вкъщи рџ™‚ .
Естествено, използвах почивните дни, за да обикалям по мебелните магазини, защото планирах след РД-то да се нанеса, но леко не се получи, затова се прицелих в следващата дата – малко след рождения ден на майка ми през същия месец.
И така, на 12-ти март заживях сам в апартамента. В началото нямах дори печка, но имах спалнята, която си харесах, въпреки хората, които попитах и ми казаха, че не става. Имах кабелна и интернет. А даже май и диван. Секция и маса май нямах, но какво от това рџ™‚
Някъде към март се записах и на първия курс “Know thyself” в coursera.com. За незапознатите – онлайн платформа за обучение. “Посещавахме” го курса заедно с момичето от РД-то и си обсъждахме лекциите, темите и дори тестовете. “Състезавахме” се кой ще изкара повече точки на тестовете. Като, понеже тя е завършила психология в университет, й казах, че ако изкарам повече точки от нея на теста за Фройд, трябва да си скъса дипломата. За нейно щастие, тя изкара повече точки от мен рџ™‚
През април се дипломирах. Не чувствах нищо кой знае какво – трета поред церемония, където те викат и ти дават една хартийка, която е символ на постижение. Да, постижение е за мен тази хартийка, но по-важно е, че удържах на обещанието си към татко и завърших икономика. Другото е без значение.
Естествено, накрая не отидох на партито след дипломирането. Не се чувствах в настроение да пия за поредната хартийка. Почерпих в махалата и познати, но това беше всичко.
През този месец ходех по мебелни магазини, пазарувах уреди и висях по сайтове за запознанства.
Имах и няколко излизания на кафе с познати и приятели, но нищо кой знае какво.
През май нямаше кой знае колко ярки събития в живота ми, освен напускането на живота на семейната двойка. Трябваше да го направя и го направих. Чувствата и мислите в случая са без значение.
В края на същия месец ходихме с колегите по една екопътека край Смолян. Беше интересно преживяване.
А някъде в началото поръчах да ми направят кухнята в апартамента.
През юни си купих ново колело и започнах да карам вечер из града, за да не се чувствам кофти – караш вечер из широките пътища, музиката дъни в ушите ти на макс и просто въртиш педалите и не мислиш особено. Нещо като медитация е рџ™‚
В началото на юни бях на концерт на Deep Purple (единственият ми голям концерт тази година). Много съм доволен, че ги видях на живо, а и покрай организацията имах интересни моменти, които ме научиха, че дори като не си планираш нещата, не е задължително да има само лоши моменти.
Юли е празна страница в блога ми. А май и в живота ми. Помня само, че се бях записал на един курс за въведение в психологията някъде по това време, та го помествам в този месец рџ™‚ . В общи линии съм правил стандартното – сайтове за запознанства, излизания вечер с колелото и четене.
Август бях на море в “Слънчев бряг”. Не бях ходил на почивка последните 2 години, та този път реших да отида и ми хареса сравнително. Отново ми хареса вечерта, която беше най-малко планирана – последната, когато бях сам на бар, не ме пуснаха в един клуб и накрая си направих нощно къпане и се чувствах щастлив.
След морето се чудех дали да си купя електрическа китара, но, след браузване из сайтове, се зарибих по Ардуино. Обаче, за да програмираш Ардуино, трябва да имаш елементарни познания от електроника, нали? И зарязах идеята за електрическа китара, като си купих електронни компоненти и започнах да правя мини проекти по една книжка за американци.
Малко е забавно в магазина да обяснявам какво търся, защото термините са различни, но често се разбираме, а ако не – показвам снимки рџ™‚
През септември открих един нов за мен клуб – “G Club” и успях да накарам компанията на сестра ми да дойдат с мен. Доста ми хареса там и го посетихме още няколко пъти. Дори в четвъртък, като в петък бях на работа.
През същия месец мисля бях на едно домашно парти у колега, където се запознах с момиче, но там нещо не се получиха нещата.
Октомври пак имах някакви жалки опити с момиче, но, след като не се получи, просто си направих регистрация в поредния сайт за запознанства. И, намерих чат с тривия в него и цъках там… Естествено вечер пак си карах колело и постоянно ходех на фитнес.
Ноември също е бяла страница в блога ми, но по памет тогава отидох сам на клуб. За пореден път колегите ми ме отрязаха и реших да отида сам. Да се докажа пред себе си. Не беше най-забавното ми преживяване, особено на следващия ден, когато до обяд не знаех къде се намирам. Но пък не беше и най-тежкото ми напиване. 2 седмици по-късно се бях напил толкова брутално, че до 21 часа вечерта не знаех къде се намирам…
Декември започнах шантаво за мен. Имах добри моменти, имах и лоши. Ходих по кафета и кръчми вечер, но все така се чувствах зле и самотен.
В професионален план бях по интервюта за работа, защото на текущата ми бяха обещали разни неща, но една година по-късно не ги получих, а и колегата от екипа се маха, та ще трябваше да се обяснявам на клиента за втори път… Благодаря съм.
Бях на интервюта в 2 фирми, като посетих и трета, но там по морални съображения не исках да работя. В едната от двете ми дадоха само 100 лева над текущата заплата и без особени гаранции за обучение (това, което търся), а в другата фирма заплатата беше значително по-висока и обучението е налично. Не знаех какво ще предложат чак до 4-тото интервю, но съм радостен, че ме харесаха и от януари започвам там.
И така, стигаме до днес – днес ще се постарая да си прекарам страхотно, но ще сме само 4 човека и вкъщи – не е идеята ми за перфектно преживяване на НГ, но това ще е едно от новогодишните ми обещания – догодина да излизам поне веднъж на 3 седмици, да намеря готини хора, с които да го правя (които да не ме режат постоянно), да започна да уча китайски (беше планиран за тази година, но нямаше време) и като цяло – да се радвам повече на живота си, въпреки че съм самотен. Явно жената няма да дойде скоро, та защо да се сдухвам, чакайки я рџ™‚
Битов и обществен алкохолизъм
На 26-ти дек. (този четвъртък) се бях сдухал нещо и публикувах снимка-покана във фейсбук. Канех всеки от приятелите си да дойде да пием заедно. 5-6 човека я харесаха, но никой не предложи да дойде. И започнах да си пия сам. В последствие ми се обади един приятел от Асеновград и пихме заедно. Основно той де, че аз бях леко и шофьор рџ™‚
Адски съм благодарен, че имаше с кой да си говоря и да пия, макар и да съм изпил много малко алкохол.
На следващият ден имах подобна ситуация – не ми се стоеше вкъщи, не ми се пиеше сам, исках да изляза някъде на клуб. Естествено, опитах с моята компания първо и, съвсем очаквано, получих откази за трети пореден ден… Замислих се, дори бях готов да отида на чалга с друга компания, обаче там нещата пропаднаха (не по моя вина) и останах пред дилемата – пиене сам вкъщи пред ТВ-то и VH1 Classic, или да отида сам на клуб.
Избрах второто по куп причини – освен че ми се ходеше, исках да си докажа още веднъж, че съм независим от приятелите ми, които не искат да дойдат с мен на клуб. Щом държат да са си пенсионери – нека бъдат такива. Аз ще се забавлявам колкото мога, въпреки тях.
Не мога да кажа с ръка на сърцето, че беше най-забавната ми вечер, но съм имал и по-кофти. Седях сам на бара. Барманите много не ми обръщаха внимание, че си имаха някакви ядове с шефа. Барманката мина няколко пъти да ми каже наздраве и толкова. Поговорихме 3-4 минути сумарно, докато аз си обновявах фейсбук статуса, като една истинска кифла…
Накрая към 2 часа реших, че пиенето ми е дошло в повече и станах и си тръгнах, като се прибрах доволен от постигнатото. Можеше да е по-добре, а можеше и да си стоя вкъщи, депресирайки си, четейки книжка, или гледайки филм (както направих на 25-ти дек.) .
Не е особено добре за егото ми това, че си доказах, че мога да не разчитам на другите, но пък ми хареса. Остава да започна да се чувствам комфортно в собствената си компания. Въпросът е дали ще е преди да започна да комуникирам сам със себе си, или след това рџ™‚
Моментът, когато ти се иска да пребиеш колега
Преди 3 дни в офиса се разигра една случка, каквато не бях виждал за близо 6-те ми години стаж. И аз участвах в нея. Първоначално мислех да напиша “за мое съжаление”, но не съжалявам – изпробвах нервите си и се удържах на ниво (според мен ест.).
Та нещата се случиха един час преди края на работния ден за повечето колеги в офиса. Моят текущ проект има версия за iOS и колегата, който се занимава с iOS подготви нещата и трябваше да качи файл, но основната ни система не работеше (не знам дали е по вина на същия колега, но вече 5-6 дни онзи сървър е долу, а той се занимава с него). За щастие имаме резервна. Обаче и тя не работеше – колегата .NET програмист оправи някакъв проблем, но все още не можеше да функционира нормално. iOS колегата му каза да влезе ръчно и да промени два реда в един текстов файл и това е. Проблемът може да бъде отстранен друг път и да не възпрепятства работата на другите. .NET колегата обаче реши да се прави на интересен (не че по принцип не се прави на такъв) и започна да развива теории това колко време щяло да отнеме и тн. Показа ни как нещата работели на неговата машина и следователно, понеже уж била една и съща версията, трябвало да работят на другия сървър. Естествено това нищо не значи. Като видях, че няма да свърши работа на iOS колегата, отидох при него като най-старши в момента (шефът на Пловдивския офис беше в отпуска), а и като заинтересовано лице по проекта и му казаха да промени файла на ръка. Отказа ми, да съм си гледал работата. Казах му, че ще му вися на главата докато не го направи. Той ми отговори, че може да стои до 23 часа в офиса. Аз му казах “а ти защо мислиш, че аз не мога”. Работата беше за 2-3 минути и му казах, че има 15 минути да промени файла, иначе ще се оплача от него. През тези 15 минути той демонстративно не правеше нищо, освен психоанализа на моята персона – защо съм действал така, дали причините не били тази и тази… Аз си стоях мълчалив със скръстени ръце и го гледах нагло. Честно казано, надявах се да ме удари пръв, за да го смеля и без това съм му насъбрал много – идва в 11-12 на работа и обикновено си тръгва в 7-8, като не пропуска да си вземе и обедна почивка по над час и половина. Дразня му се защо си мисли, че така на дребно ще надхитри системата. Мисля, че всички му се дразним от колегите, но няма значение това. В крайна сметка не съм се оплаквал никъде. Бях решил, че проблемът е между мен и него.
Та по времето на “психоанализата” му казах, че чакам да ме удари, за да мога да го пребия. Той ми каза, че кой е започнал пръв нямало значение, стига да имаш пари, при което го попитах според него кой вади повече пари – аз или той (той няма и 2 години стаж по специалността). Млъкна за кратко, после продължи да ми повтаря за какъв се взимам. Казах му – за най-старши. Дори ме предупреди да не го карам да ме запомнял, че като ме видел някъде на бар… (не довърши).
В крайна сметка 15-те минути изтекоха и, както бях обещал, свърших нужното, за да може iOS колегата да качи версия – взех паролата за достъп от друг колега и влязох сам и промених нещата. Отне ми няколко минути, въпреки че треперех от нерви. Колегата си тръгна сравнително навреме от работа и нещата пред клиента бяха ОК.
След като този проблем беше разрешен, писах на шефа на офиса с описание на случката и да направи каквото счете за нужно. Няколко минути по-късно шефът на пловдивския офис ми се обади, като ми каза да не се изнервям и, че е запознал собственика на фирмата със ситуацията.
Нямам идея какво ще последва. Най-вероятно нищо. А и, честно казано, не ме вълнува особено. От средата на януари започвам в друга фирма и сега съм в предизвестие, та предполагам няма и да ми повярват особено. Ама все едно. Аз съм доволен, че показах на едно тарикатче, че не е незаменимо и калих нервите си. То пък сигурно е доволно, че се е борило със системата в мое лице. Истината е в гледната точка.