Archive for 'За мен'
6-ти септември 2010
Posted on September 7, 2010, under За мен.
Тази година някак го нямаше настроението от предишните, а, като се разкарах из града, явно не е само при мен така. Преди имаше трибагреници по основните булеварди, а тази година – нищо. Минах по 4 големи булеварда около центъра и не видях едно знаме на крайпътен стълб. А съм сигурен, че не може да са откраднати, просто някой не е искал да плати да се сложат вероятно.
Както и да е, сивотата беше налице и по нищо не можеше да се познае, че днес е празник, освен по по-големия брой търговци и хора по главната. Някак Пловдив все повече става сив в стил София, което не ми харесва, но и аз съм виновен, че не извадих почти новото си знаме от целуфанчето и не го разпънах на терасата, обаче, както вече казах, тази година не ми беше до празнуване.
Вечерта бях канен и на рожден ден от 20 часа в едно заведение “Green bar”, което само по себе си не е лошо, но менюто му е странно (някакви индийски, кубински и предполагам арабския ястия с ориз, боб, леблебия, гъби, подправки и месо), а и обстановката е леко претенциозна – с тихата си музика и двата комплекта прибори. Все пак заведението става, просто не е за всяка вечер.
Та отидох си аз с 10-те минути планирано закъснение, подарих си подаръка и си прекарахме добре, само дето 2 часа по-късно взеха да затварят и ни изгониха. Били минали вече на зимно часово време и към 22:20 си тръгнахме, кой с мисли какво ще прави през следващата година от живота си, кой с усещането, че утре е на работа и трябва да става рано 
.
Краят на още една работна седмица
Едно време се чудех как така американците живеят за петък вечер. Няколко години по-късно вече го разбирам – още от понеделник отивам на работа с идеята да дочакам петъка. Не че работата не ми харесва или не ми се работи, просто след последния работен ден има 2 почивни и време да излизаш по клубове, а в делничен ден не мога, защото винаги ми се спи, а като си легна в 4 и стана в 8, не знам как ще работя след това.
И като стана въпрос за умора – тя преобладаваше тази седмица. Още в понеделник ми се спеше, а в петък се борех със себе си, за да не заспя на стола. Покрай липсата на енергия не правих почти нищо тези дни – работа, вкъщи, четене на книжки и списания и в леглото. Единствено в четвъртък се видях на кафе с Мечката и Данито, която не бях виждал от поне месец.
В петък бях на рожден ден, като до последно не знаех дали да отида, но, в крайна сметка, реших, че рожденичката няма вина, за да не отида, а и трябва да се изправяме срещу проблемите. Та отидох и си прекарах сравнително добре. След рождения ден решихме да идем на бар. Събрахме се сравнително малко хора – аз, Венета, Андрей, Марта, Ясен и Лъчо, но и тези стигаха. Прекарах си добре, което доведе до там, че вече да не съм толкова уверен в желанието си да сменя хората, с които движа, но само времето ще покаже кое е правилното решение…
Днес (събота) станах към 14 часа. Малко по-късно звънна един съсед – снощи ми ударил колата пред входа, да сляза да видя пораженията. Оказа се само ламарината на предния калник и тия дни ще ми кара колата да го изчукат и пастират. Надявам се всичко да е точно, защото тази кола беше на татко. Радостен съм, че само с този “козметичен” ремонт се е разминало всичко, защото е можело да е нещо далеч по-тежко, а и винаги е можел съседът да не дойде да ми каже и аз да се чудя кой го е направил.
Към 16:30 се обадих на Митака да ходим да бягаме на гребната, но той не бил в града и реших да отида сам. Като погледнах през прозореца се оказа, че навън вали, обаче вече го бях решил. Стегнах се, запалих колата и отидох. Определено не е приятно да се бяга в такива условия – въздухът е студен, дъждът те бие в лицето… Едвам направих 1.25 км., като се чувствах адски изморен през цялото време и имах вкус в устата, подобен на кръв, но май е бил просто метален привкус.
След като се проснах уморен в колата, едвам успях да обърна, защото на 1-2 места ми се изплъзна волана.
Като се прибрах и си взех душ, разбрах защо съм се чувствал уморен – за пореден път бяла точка на едната сливица. Ядосан от поредната гнойна ангина, която ще прекарам на крак, сам си махнах точката и сега уж съм по-добре, но нищо не се знае. Тази бяла точка обяснява и липсата на енергия през изминалата работна седмица и предполагам през идната също, но хубавото е, че седмицата ще е кратка – само 4 работни дни и после следва някой клуб в петък вечер 
.
Дали да отида на концерт на W.A.S.P ?
От близо 2 седмици се чудя дали да отида на концерта на W.A.S.P в София на 27-и октомври. От една страна ми се ходи, защото последният им албум ми харесва, но от друга – никога не съм им бил голям фен и мога спокойно да пропусна. Обаче определено ми се ходи. По-големият проблем е, че няма с кого да отида. Има потенциално 2 + 1 души, с които мога да отида, само дето единият все още не е сигурен, а другите двама са роднини и аз съм в сложни отношения с единия. Та ще трябва да превъзмогна себе си, за да отида на концерт, като не съм убеден, че искам да го направя (поне на този момент).
Другият вариант е да отида сам, но никога не съм ходил без компания на концерт. Не ме притеснява тълпата, погото или нещо друго, просто ми се струва странно да отида до София, да си паркирам колата до залата, да изслушам концерта и после да се прибера в Пловдив, като през цялото време не говоря с никой, а не обичам тишината. Естествено, имам касетефон в колата (така му е само името, никога не е можел да просвирва касетки) и най-вероятно той ще влезе в действие, но се чудя дали да постъпя така.
Евентуално бих могъл да изтествам какво е да си сам на концерт още на 9-ти октомври, когато ще пеят “Скорпионс”, за които вече имам билет (при това седящ), но също така имам и уговорка. А обещанието си е обещание.
Та май ще изчакам средата на септември и тогава ще взема обвързващото решение, подплатено с билет. Все пак не може да е толкова лошо да си сам на концерт.
Петък до понеделник
За поредна седмица на работата очаквах петък вечер с нетърпение. Не за нещо конкретно, а просто за идните почивни дни.
За щастие и този път намерих хора, с които да отидем в “Сенса”, като бяхме скромна компания от трима – Аз, Митака и Лъчо, а после дойдоха и още двама колеги от работата и си прекарахме сравнително добре, въпреки гадната музика.
В събота трябваше да стана рано, за да хвана банката и да си взема едната дебитна карта, закривайки другата, издадена ми от бивш работодател. Тази задача ми отне само 10-ина минути, но за съжаление ще се наложи скоро да отида пак, защото закриването на картата не било закриване на сметката и трябвало да се изчакат 8 работни дни, за да спра да използвам софийската сметка. Изобщо глупости на търкалета. Чудя се още защо ме карат да попълвам куп бумащина, когато никой не я гледа. Те си попълват формичките на компютъра, а на мен, за да не ми се скучно вероятно, оставят задачата да си попълня името, ЕГН-то, номер на лична карта, все неща, които можеш да научиш наизуст от толкова формуляри, но те така и не научиха кой си…
Много по-лесно щеше да е просто да отпечатат попълнената формичка и да те помолят да положиш подпис, но защо да оптимизираме процеса…
Както и да е, след банката се прибрах да се наспя. Вечерта се обадих на Митака за бягане на гребната и той не отказа. Направихме си 1.75 км. бягане (с почивки ест.), като аз бях с мускулна треска от фитнеса в четвъртък, но все пак бях във форма. Можех да избягам още поне половин километър, но пусти мързел… А и Митака не беше бягал от много време, та имаше проблеми с дишането.
Неделята прекарах пред телевизора, зяпайки формула 1. След това разменихме 10-ина съобщения с един приятел във фейсбук (можеше да са и повече, но аз нямах интернет, благодарение на някой съсед, който ми беше срязал кабелите и “Близу”, които от петък вечер до понеделник почиват).
Искаше ми се понеделникът да бе дошъл малко по-късно, за да се наспя, но не се случи и отидох на работа сънен както винаги. За щастие този работен ден имаше какво да правя и съм сравнително доволен. Вечерта мислех да бягам, ама ме мързеше нещо, та се обадих на Митака с идеята той да ме откаже (или евентуално да бягаме заедно). Доста успешно направи първото и в крайна сметка ще си почина тази вечер от изминалата седмица, пък утре дали ще бягам или ще правя нещо друго – все още не знам.
За съжаление не мога да оформя плановете си и за петък вечер, понеже една колежка има рожден ден тогава и все още не ме е поканила официално, но предполагам ще го стори. А, ако го направи, това ще ангажира и четвъртъка ми, че трябва да избера подарък. Все пак се старая да избягвам бившата си компания, а най-малкото, което е искам, е да купя общ подарък с тях.
В този ред на мисли се чудя дали да ходя на предстоящите рождени дни изобщо. По памет те са три, като само този на 6-ти смятам да уважа със сигурност. За другите се колебая.
Понеделник, вторник и сряда
Дотук седмицата се развива доста добре откъм контакти и спорт – в понеделник се срещнахме с Митака и си поговорихме за нещата от живота, работа и всякакви други глупости. В общи линии беше среща само за час-два, но беше добра.
Във вторник се видях с Мечката, защото не се бяхме виждали от доста време, а той нали беше в чужбина, та разказа набързо как са прекарали и някои по-интересни моменти от престоя и пътуването.
За съжаление и двамата ми събеседници искат да мигрират (кой в друг град, кой в друга държава), което за мен е тъжно, че са стигнали до този извод. Пловдив не е малък град (противно на нечии очаквания) и тук има възможности да се развиваш професионално. А България пък може да не е най-прекрасното място за живеене, но това си е нашата родина и нещата тук ще се оправят, рано или късно. Почти всеки може да си купи билет и да замине, но защо трябва да ставаш поредното зомби-работохолик и да се трепеш за висок доход, като тук вадиш нелош? Според мен по-големите финансови нужди на човек се изчерпват с кола, апартамент, образование и джобни. А професията програмист предлага възможности да изкараш достатъчно, за да си ги позволиш (стига да спестяваш, а не да харчиш за глупости). Е, за апартамент ще трябва да почакаш малко, но навън също си плащат ипотеката с години.
Като оставим настрана финансовите въпроси, днес трябваше да избера бягане на гребната или фитнес с познати. Предпочетох бягането не за друго, ами сега съм на диета и е по-лесно да избягаш 1.75 км. с 1400 дневни килокалории, отколкото да вдигаш за гръб и трицепс и след това да си легнеш гладен, защото вече си си изял полагаемото и нямаш право на повече.
Така преполових седмицата, като единствено за утре и почивните дни нямам планове какво да правя, но събота и неделя обичам да си стоя вкъщи и да не правя нищо ( а и има формула 1) , така че те са почти планирани, а в петък смятам да излизам в “Сенса” с няколко приятели, познати и който друг дойде, или видя в заведението.
За утре имам 1-2 идеи какво да правя, но все още не съм го решил твърдо, но ще е или кафе, или ще отида да похвърлям баскетболна топка, че вече не играя баскетбол с другите, а никога не е излишно да изхабиш малко калории, тренирайки стрелбата си. Сега се сетих, че мога да отида да се катеря и на стена, като днес имах такава оферта, но я отклоних. А и до утре вечер има над 20 часа, така че време за нови идеи решения има колкото искаш .
И така, надявам се и остатъкът от седмицата да съдържа приятни емоции.
Хората напоследък ме разочароват
Не знам дали аз съм се променил чак толкова след смъртта на татко, но вече хората постоянно ме разочароват. Тази седмица се изнервих на един колега, с който играем баскетбол, но бързо ми мина. След това отложихме резервацията за кино от 19:30 за 21:10, за да може Марта да се върне и да може да дойде, но тя не дойде, въпреки че се беше върнала…
Вчера пък ми се излизаше на бар, не на кръчма или караоке, а на прост бар, в който не пускат чалга. Питах всичките си колеги от университета и не намерих един, който да се навие да дойде с мен. Единствено Лъчо се съгласи да дойде, ако сме над трима души. Андрей и Марта казаха, че ако не са на РД може да дойдат след 22 часа. По информация от трети източници, Марта е казала, че дори да не празнуват РД, предпочитат да си пият вкъщи, което и направиха. В крайна сметка останах сам за “Сенса” и предложих на сестра ми да дойдат с мен. Така се събрахме четирима души, Лъчо дойде също, защото бройката беше над 3, но това не променя нещата, че в моята компания нямаше нито един човек, който да иска да излезе с мен тази вечер, което ме кара да си търся нова компания, защото явно тази вече не е за мен. По-кофтито е, че хора, които съм смятал за приятели се оказват само познати, но в дипломацията всичко е реципрочно, така че просто и аз ще реагирам така и всичко е точно, поне докато не намеря нови хора и не изгоря мостовете назад…
Море 2010
Вчера се прибрах от близо едноседмичната ми почивка в Приморско. Чувствата, с които оставам са смесени за съжаление.
Приморско не е от местата, които ще посетя пак скоро, в това съм сигурен. Причините са няколко – само в моя блок в Пловдив има повече климатици отколкото в 1/2 от центъра на Приморско. Освен това ходехме по 1.5 км., за да обядваме в единствения ресторант, който имаше и пускаше климатика си. Останалите заведения предлагат просто маси навън или пък вътре с отворени прозорци и врати с цел да става течение, но то не бе достатъчно. Дори вечер навън бе горещо, какво остава за вътре…
И трето – чалгата е навсякъде. Много е трудно да се намери заведение без чалга.
Като изключим тези неща, почивката ми мина горе-долу добре. Не пропуснахме нито един ден, като времето бе топло, да не кажа горещо, водата беше сравнително чиста и нямаше медузи или щипалки.
Обаче не ми хареса “работата в екип” на компанията, с която бях. Всеки действаше горе-долу като свободен електрон, отколкото като едно цяло. Разни групички ходехме по отделно на плаж, като понякога се засичахме, а друг път – не.
Дори като отидох да се пробвам на parasailing не дойде никой с мен, а исках снимка за спомен.
Естествено аз като част от групата имам немалка вина за незадружната работа, като дори прекалих със саркастичните шеги по адрес на един неин член, но се извиних и мисля, че всичко е забравено.
През престоя си в Приморско тази година исках да се гмурна и да се спусна с пара-,делта-, или какъвто там планер се води над морето, но и двете неща не се случиха и в крайна сметка вчера тръгнахме в 6 сутринта към Пловдив, като към 11 часа бях щастлив да си бъда вкъщи и да се заема с нещата, които предстояха.
В заключение – тази почивка не беше хубава, но не беше и лоша. Най-лошото нещо, свързано с нея е това, че свърши и утре съм на работа.
Юли 2010
Нещо напоследък нямам абсолютно никакво желание да пиша. В редките случаи, когато се ядосам за нещо и бих го блогнал, няколко минути по-късно вече ми е безразлично и продължавам напред.
В общи линии този месец, макар и незавършил още, се характеризира най-вече с това, че на 7-ми завърших магистратурата си по “Софтуерни технологии”, при това с успех 6.00. Въпреки това, все още не съм се зарадвал на успеха си. Получих си оценката от дипломната работа, почерпих и толкова. Не изпитах никакво чувство за удовлетвореност или да съм постигнал нещо, макар да би трябвало…
През този месец направих 3-4 излизания вечер (едното в петъка след дипломната работа), но само едно ми хареса наистина. Останалите бяха просто ей така, загуба на време, чудейки се какво правя в заведението, което преди съм обичал, слушайки някакъв шум, който преди съм обожавал…
На всичкото отгоре някак усещам, че се откъсвам и от компанията, в която се движа. Просто те си мислят и говорят за едни неща, а аз се вълнувам от коренно различни в момента и, макар да поддържам разговора, той въобще не ми е интересен.
Що се отнася до другото около мен, то почти липсва – играя баскетбол 1-2 пъти седмично за по 2 часа след работа, а веднъж дори играхме ДнД, но друго почти не правя – събота и неделя прекарвам вкъщи, опитвайки се да се отърся от умората, с която се боря 5 работни дни. А в понеделник цикълът започва отначало.
Чувствам, че затъпявам все повече с всеки изминал ден, защото отделям по час-два на вечер за четене и то за неща, които не са информатика. Точно в момента чета основите на икономиката и инвестициите, понеже смятам тази година да запиша магистратура “Финансов мениджмънт”. Чудех се много дали да е в УНСС или ПУ, но, макар да предпочитам първото, сметнах, че пътните ще ми легнат 2100 лева и май все пак ще е в Пловдивския университет. Колебая се дали да не запиша и “Право”, но мисля, че вече съм прекалено стар и с професия, за да започна тепърва да уча 5 години всеки ден от седмицата.
Във финансов аспект също не съм особено по-добре – смело съдействам за възстановяване на икономиката ни от кризата – поръчах смяна на дървената дограма вкъщи с PVC, a утре очаквам монтиране на още един климатик вкъщи и профилактика на първия.
И, за да не раздвижвам само пловдивската икономика, от 9-ти август ще съм на море в Приморско, за да може и там нещата да потръгнат .
В общи линии от месеци харча над 150% от това, което печеля, но добре че имам резерви. А за този месец дори премията от работа не помогна да завърша на зелено, но има още 5 месеца до края на годината, все се надявам, че през един от тях ще изляза на нула, макар скоро да ми предстоят още сериозни разходи.
И това е обобщението на месеца. Надявам се през новата седмица да не се случи нищо запомнящо се и непланирано, че напоследък непланираните неща са все лоши.
На “Рамщайн” в София
На 23-ти рано сутринта тръгнахме с Андрей за София за концерта, който се оказа най-великото шоу, на което съм бил.
Потеглихме в 7, пристигнахме в София към 9, като хванахме задръствания и дъълги светофари. Карах с gps, който се справи почти перфектно и дори ме закара до уличка, където спокойно да паркирам колата си.
След като пристигнахме се заловихме със задачата да намерим какво да правим до началото на концерта (15 часа). Отидохме до стадиона, заверихме билетите си, после хванахме метрото към Студентски град, като имахме леки премеждия на входа, после объркана посока на влака, но се справихме и дори стигнахме където трябваше и се видяхме с някакъв познат на Андрей. После обядвахме на студентски стол – голяма евтинийка са. За мусака, таратор и суха паста дадох 1.50 лв. Нещо, което ежедневно ми струва по 5-6 лв в заведенията, които обядвам. Вярно, храната е по-вкусна, но не 4 пъти…
Друго впечатление ми направи и цената на чая – черен “Pickwick” струва 40 ст. чашата, а българският е 30. Последният път, когато видях такива цени беше в осми клас (не ми се смята преди колко години, но са повече от 8). Тук вече отдавна трудно се намира чай под 80 ст. чашката.
Естествено Студентски град си има и минусите – като най-големият за мен са тесните улици и малкото места за паркиране, но иначе мястото е перфектно за няколко нощувки.
След обяда се върнахме към центъра и колата, защото очаквах обаждане от бивша колежка, която беше свободна в иначе делничния ден. Уговорихме се, срещнахме се и отидохме в някакво заведение, където обсъдихме бившия ми работодател (като фирма, не като конкретен човек).
Малко след като дойде и брат му на Андрей си казахме довиждане с въпросната колежка и се отправихме към стадиона, надявайки се че сме изпуснали “Скреч”, които по мое мнение нямаха място на този концерт.
Все пак хванахме 2-3 техни песни, но пък успяхме да застанем на 7-8 редица след загражденията, което не е никак лошо място. Явно и останалите хора бяха предпочели да дойдат по-късно с цел да изпуснат българската група.
След “Скреч” последваха и “Stone sour”, които аз лично чувах за първи път, но не бяха никак лоши. Малко ми дойде в повече употребата на “fucking”, но какво да се прави, всеки си има стил.
След въпросната група дойде ред и на “Alice in Chains” – бях им чувал 2-3 песни, но честно казано не са мой стил и очаквах, че ще са ми досадни. Оказа се точно обратното. Стилът на новия вокалист е по-рокаджийски за разлика от наркоманските депресии на предишния и се получи доста добро изпълнение. Дори мога да кажа, че ми харесаха.
Следващата група бяха “Manowar’, на които съм бил и преди и очаквах доста повече в София. Звукът им беше много зле, а и изпълниха само 6-7 песни. Отдадоха почит на Дио и на починал техен фен, погъделичкаха самочувствието ни, като казаха, че България е велика държава, как Дио ни обичал и тн. Кой не се радва на такива неща, само дето аз предпочитам или да кажеш нещо искрено, или да не го казваш. Уважавам ги за това, че почетоха Дио и починалият им български фен, но някак няма нужда да се подмазват. Говориха на български, правиха се на особено добри приятели на България, но някак звучи фалшиво от група, която всеки път започва представянето си с нещо от сорта “Ladies and Gentlemen, from the United States of America – all hail, Manowar! ”
Последната група бяха “Рамщайн”. Отидох на “Sonisphere” в София основно заради “Manowar”, но и очаквайки прилично шоу от “Rammstein”. Германците се представиха страхотно. На по-добро шоу просто не съм бил. То не бяха огньове, фойерверки, конфети, опръскана публика с пяна, а накрая клавиристът се спусна по морето от ръце с гумена лодка, давайки инструкции накъде да го носят…
Думите определено не са достатъчни да се опише шоуто, на което станах свидетел. Германците смениха декора няколко пъти, осветлението постоянно, бълваха огън, запалваха се и изобщо правеха шоу. Най-доброто, на което някога съм бил. А огньовете се усещаха от 40-те метра, на които горе-долу бях…
Досега не бях ходил на стадиона и не знам дали е нормално, но да чуеш цялата тълпа как пее “Du hast”, а ехото да отвръща, е доста ценен момент.
В заключение, въпреки чалга изцепките си, “Рамщайн” направиха нещо страхотно, което успя да развълнува и мен, въпреки обзелата ме апатия напоследък.
След края на концерта се отправихме към колата и после към “Студентски град”, където щяхме да нощуваме. След 8-те часа прав на стадиона и няколкото други обикаляне из София, заспах веднага щом докоснах възглавницата. Бяхме си пуснали да гледаме запис от мача на Англия, само дето аз видях дори гола в 6-тата минута.
На 24-ти към обяд си тръгнахме към Пловдив, като аз все още съм възхитен от шоуто, на което станах свидетел в София и още от сега се готвя за “Sofia Rocks, Powered by Sonisphere Festivals 2011″.
Спортуване напоследък
Миналата събота с компанията бяхме да побягаме малко на гребната база. Нашата кола отидохме към 11 часа, след като преди това трябваше да си взема електронния подпис от ЦКБ, и като едни “истински” спортисти, седнахме в ресторант, в битов стил, чието име няма да споменавам, но като цяло не ми хареса – кофти обслужване, нямаха черен чай, въпреки че чашката “вносен” беше 2.50, кюфтетата ми бяха сурови, а пърленката не беше истинска пърленка. Та след “здравословната” закуска решихме да потичаме малко. Андрей направи 1-2 цели обиколки, докато останалите минахме през моста и направихме цели две половини на гребната, почивайки си само 2 пъти . Може да не беше много, но поне е нещо, като се има предвид, че всички сме програмисти или администратори.
Няколко часа по-късно се събрахме същите хора и за баскетбол. Учудващо имахме енергия за игра, като дори дъждът не ни попречи. Изчакахме го да отмине и продължихме.
Във вторник пак се събрахме горе-долу същият екип (че и 2 момичета отгоре) и направихме 2 часа игра, като успях да се контузя сам без контакт с чужд играч, просто скачайки. Все още нямам идея как се е случило, но в сряда се събудих с подути и болящи глезени (все едно изкълчени) и едвам ходех. Обаче, като един истински спортист, това не ми попречи да отида на уговорения по-рано мач същата вечер. Може да не можех да бягам и да скачам, ама се справих някак Е, сега си търся баскетболни обувки или наглезенки, ама това са малки подробности, спортът иска жертви и явно само свободно време не стига.