Олимпиадата и спортистите, които ме вдъхновиха
Написано на August 13, 2012, в категории: За мен.
Преди около половин час свърши церемонията по закриването на олимпийските игри. Честно казано тя не ми хареса изобщо, но олимпийските игри постигнаха целта си, поне що се отнася до мен. Мисля, че девизът им бе “Да вдъхновим едно поколение” – е мен ме вдъхновиха.
Докато гледах плувци по цял ден, се замислих за моето физическо състояние и се сетих за миналогодишната ми цел – плочки на корема. Още на четвъртия ден от олимпиадата започнах да тичам на гребната, защото само това мога да си позволя откъм време – колата – тичане – колата и вкъщи – отнема около 45 минути. Същевременно минах и на диета с цел да изчистя тялото си от мазнините. Засега единственият ефект е, че имам плосък корем, но аз си го имах и преди. Свалих 3 килограма за 2 седмици, но това съм го правил и преди. Ще видим какво ще стане след месец-два – или ще се откажа (за пореден път), или ще получа заветните плочки.
Олимпиадата ме вдъхнови и по друг начин – показа ми, че не работя достатъчно върху себе си – всеки един от тези спортисти е по-успял от мен, защото е работил неуморно, а за себе си не мога да кажа, че бих влязъл в класацията на топ 10 000 програмисти. За финансисти не ми се говори – сигурно и в топ 100 000 няма как да вляза, но човек никога няма да разбере, ако не пробва. Засега съм в топ 50 на пловдивските Java програмисти, защото просто няма повече в града, а ме съмнява да има и 50…
Олимпиадата ми повлия и по още един начин – никога досега не съм си представял, че ще “викам” за спортист от друга държава, но го направих за трима – Том Дейли, Оскар Писториус и една украинка, на която не й знам името. Причината за всеки един е различна, но ги свързва едно – тежките моменти, през които са минали, но въпреки това са на олимпиадата.
Том Дейли е имал тежко детство в училище – съучениците му са го биели, но въпреки всичко е продължил да се занимава със скоковете във вода. В последствие става частен ученик и поддържа отличен успех (само шестици). Преди година загубва баща си заради тумор в мозъка. Имам идея как се е чувствал, но той е бил само на 17 години. Въпреки това продължава напред и тази година завоюва медал. Вярно, че е бронзов, но много наши спортисти и толкова не взеха…
За Оскар Писториус предполагам сте чели – той е състезателят, който бяга с протези, защото краката му са ампутирани, когато е бил на 11 месеца. Тежката му съдба не свършва само с това – майка му умира, когато той е на 15 години, а и в този случай тя е била основният вдъхновител. Писториус не може да участва в олимпийските игри в Пекин 2008-ма, защото, според международната лекоатлетическа асоциация, протезите му давали предимство пред другите бегачи. Това е цинично дори от моя гледна точка… За щастие през 2012 получава разрешение и бяга наравно с другите. Не печели медал, но поне осъществява мечтата си. И вдъхноява хора като мен, показвайки че със силни дух, воля и желание може да се постигне много.
За украинската скачачка знам прекалено малко – мъжът й е починал преди няколко месеца и тя скачаше с траурна лентичка. Не се класира за финалите на дългия скок, защото направи 3 фала, но, фактът, че е отишла толкова скоро след загубата и се опита да се състезава е достоен за уважение, поне от мен.
С това ще запомня игрите – тези трима души и двамата ни спортисти от олимпиадата – Станка Златева и Тервел Пулев. Първите трима ме вдъхновяват да вървя напред и да стана по-добър човек, за да мога някога да бъда на ниво, подобно на тяхното, а вторите двама ме карат да се чувствам горд, че в България има такива хора, които се справят с мизерните условия и безпаричието, борят се с обезболяващи инжекции, но не са медийни звезди, за да разправят колко сме зле.
И така, олимпиадата свърши, след 4 години ще я гледаме пак, но аз мисля, че за 16-те дни се промених в положителна насока. Най-малкото, ако не друго, то поне съм станал по-толерантен, щом мога с лека ръка да “викам” за спортист от чужда държава.