Командировка в Лондон

Написано на February 5, 2014, в категории: За мен.

Миналата седмица бях в Лондон на фирмени разноски. Идеята беше да се запозная с лондонската част от екипа ми и да присъствам на набор от презентации, които се провеждат веднъж на няколко месеца за всеки новодошъл.
Та пътуването ми започна от Пловдив, където с колегата от Асеновград хванахме автобус за София. После градски автобус до летището и после се оказах на място, където не бях ходил – летище София. Всичко ми беше странно и чуждо там, но следвах колегата и се оправих.
Честно казано очаквах да е по-голяма сградата и по-добре охранявана, но явно не е нужно.
Минах през гишето, за да се регистрирам, претеглиха ми багажа и, след като 20-те килограма не бяха надвишени, си отдъхнах, че първата стъпка е завършена успешно.
След около 20-ина минути моткане, защото имахме бая време до полета, решихме да минем и през митническия контрол, който също беше нов за мен, но и тук нямаше проблеми – събличаш каквото може, събуваш се, вадиш лаптопа и електронния четец и минаваш. После ходиш и си събираш багажа и се оказваш в безмитната зона. Там е пълно спокойствие, понеже единствените присъстващи са тези, които летят и съответно няма посрещачи или други хора, които да правят навалица.
През прозореца на зоната се виждаха кацащи и излитащи самолети, а дори имаше и безжичен интернет, който не беше лош.
След около час дойдоха и софийските колеги и се ориентирахме да ходим към гейта. Почакахме малко, за да ни качат в автобуси и да ни извозят до самолета. Колегите разправяха на кой кога му били загубили багажа и аз леко се филмирах.
В крайна сметка се качихме и седнахме на местата си – стюардесите бяха 20-ина годишни, но пък интериорът на самолета беше като в междуградски рейс, а беше и тясно за краката.
Излитането беше забавно – като ни прилепиха към седалките, ама очаквах повече. От екстремните атракции съм виждал доста по-голямо натоварване.
След малко над 2.5 часа, видях и какво е кацането – нищо кой знае какво рџ™‚ . Преди това видях и турбуленция, ама е все едно да се возиш в кола по магистрала “Тракия” в посока София, т.е нищо ново рџ™‚
В Англия слязохме през “ръкав” до летището, след което повървяхме малко из сградата. Провериха ни документите и за няколко минути стигнахме до лентата, където си чакахме багажа и там затаих дъх, чакайки да разбера резултата от лотарията “ще имаш ли багаж”. Последен от 8-те души намерих моя, но всичко беше точно – нищо счупено или липсващо.
След кратка пауза за пушачите, отидохме да си купим карта за метрото и после директно на влака. Пътувахме около час по едната линия, слушайки “Please mind the gap” доста често. По едно време срещу мен видях да стои една дребна женица като Мери Попинс – шапка с периферия, очила, палто с пенсионерски копчета, естествено голям класически чадър и, не на последно място, с разтворена книга в ръце.
След като слязохме на станцията, където трябваше да сменим линията, ние се спряхме и в този момент по станцията на гарата се чу “Don’t stop! Keep Moving! Go, go go!” . Наистина имаше нужда, защото правехме задръстване а беше към 18 часа, т.е пиков час.
В крайна сметка стигнахме до Стратфорд и започнахме да търсим къде ни е хотелът. Малко нямахме интернет и не беше много просто, но едни колеги забелязаха табелата от разстояние и се запътихме нататък.
Като изключим, че им се сторихме подозрителни и ни искаха по 50 паунда депозит чрез дебитна/кредтина карта или 100 паунда кеш (един колега нямаше карта), хотелът хич не беше лош. В Пловдив се притеснявах дали ще имат ютия на рецепцията, а се оказа, че във всяка стая има, в комплект с дъска за гладене. Като бонус имаше и безплатен безжичен интернет навсякъде в хотела. А стаите бяха единични с големи легла като стандартна спалня. Мисля, че се водят Queen size.
Та след като разопаковахме багажа, решихме да отидем да огледаме и да хапнем. Срещу хотела имаше търговски център тип мол и се насочихме към него. Той не беше нищо особено – като тези в България, само дето посетителите, типично за Лондон или Англия, бяха основно индийци, негри и забулени.
Не сме гледали индивидуалните магазини, защото не бяхме дошли на покупки, а и леко командировъчните не биха ни стигнали да пазаруваме в молове в България, какво остава в Лондон.
В крайна сметка обиколихме местата за хапване и се колебахме между мексиканска храна и пица. Само че в пицарията имаха само 5-6 вида пица в менюто и една част с гъби, друга – с агнешко, та беше трудно да си избера нещо такова и минах на борито. Опитах и някаква бира, но беше като водичка.
След хапването минахме през супермаркета и си купихме бири и вода. На изхода опитаха да ни кажат да минем през по-автоматизирани каси без касиер, но ние си държахме да има човек, защото щяхме да плащаме кеш. Там се сблъсках и с монетите им – май само на 50-те пенса пише “50”. На всички останали е с думи в стил “two pounds”, “twenty pence” и тн.
След супермаркета се събрахме в една стая с колегите и пихме бирите, които си бяхме взели. Рядко имаше доволни от английската бира.
Вторник беше първият ни работен ден в офиса и естествено, за да ни е по-интересно, имаше авария в метрото и беше някакъв хаос. Все пак се качихме на влакчето, почакахме и стигнахме до офиса, макар и закъснели. В обедната почивка с един колега разгледахме музея на Лондон. Не видях нещо кой знае колко интересно, но ме впечатли мултимедията.
Вторник вечер излязохме с колегите след работа, за да разгледаме града – на мен ми беше единствената свободна вечер, защото другите 2 бях на кръчми с колегите от Лондон, та използвах момента. Видяхме Уестминстърското абатство, Биг Бен, паралментът, Сейнт Джеймсис Парк, който не беше осветен изобщо, след което минахме покрай Бъкингамския дворец и се върнахме на площад “Трафалгър”, от където хванахме метрото за хотела и установихме, че повечето заведения са вече затворени и трябваше да се задоволим с останалата храна на затварящите. И все пак хапнахме и пак се събрахме да пием бира с колегите.
В сряда пак стандартното – ставане, хващане на метрото, като този път 7 човека не се събрахме в 1 влак и трябваше да се разделим на 3 групи, отиване на работа и бачкане 8 часа. След работа колегите отидоха в научния музей, а аз трябваше да отида с моя екип на пъб. Черпиха ме 3 бири и се прибрахме, но разгледах какво представлява типичния пъб – дървените маси и колони не ми направиха кой знае какво впечатление. Това, че имаше големи телевизори навсякъде с мач на тях – също, обаче като, отидох в тоалетната, там бях все едно в нов свят – писоарите представляваха една ламарина широка 2 метра, срещу която се пикае. Самата тоалетна беше по-зле от на метълска кръчма, миришеше на обор и накрая, за капак, мивката нямаше смесител, ами 2 отделни крана и чучура за топла и студена вода рџ™‚
Коментирах с мениджъра ми на проекти за липсата на смесител и той много живописно ми показа как се прави – даваш на топлата вода докато не се ощавиш, после на студената, докато не измръзнеш, след което пак топла и така, докато се откажеш рџ™‚
Забелязах и нещо друго обаче, след всяка бира, заекването ми се влошаваше и накрая им пишех на дисплея на телефона, защото бях изнервен от това, че не мога да вържа 2 думи накръст.
В четвъртък се събудих с болки в корема и главоболие, в добавка към парене по устните. Знаех, че се разболявам, но коремът ме притесняваше, защото не можех да пия чай, който дразни стомаха и в следствие на това цял ден не знаех къде се намирам. Във въпросния ден бяха лекциите, като по 1 час всеки шеф на отдел ни говореше за звеното. Аз се борех да не заспя и да не повърна… Но преживях. По едно време помолих колежка за нурофен и изведнъж се почувствах в пъти по-добре – минаха ми температурата, коремът и главата… Бях почти нов човек. Дори успях да отида на кръчмата с развойния отдел, където даже изпросих от шефа да плати такси до летището, защото му казах, че трябва да си ходим по-рано, понеже ще ставаме в 4, защото имаме да хващаме метро и да сменяме линиите, за да стигнем навреме до летището, за да си хванем полета, който беше в 8:25. Шефът попита защо не хванем такси, а аз му казах, че моята фирма не поема таксита. Той каза щом е така да хванем такси и, като си поискам парите, да пратя писмото и до него, в случай, че ми направят проблем.
Та така, в петък станахме към 5, хванахме таксито ,което ни возеше около час до другия край на града и после на летището по обратен ред. Нещата бяха подобни като тези на отиване, само дето британските стюардеси бяха на по над 50 години, но класата им личеше. Храната беше по-хубава, а самолетът – по-широк, но това не ме касаеше особено – прибирах се вкъщи.
Кацнах към 14 часа, успях да си получа успешно багажа и след това с колегата хванахме такси до автогарата, а после рейса до Пловдив. Малко по-късно бях и на рожден ден и така завърши един добър ден за мен.
Честно казано Лондон не ме впечатли кой знае колко. Не ме и отврати. Просто съм със смесени чувства, но пък винаги съм си знаел, че като турист в чужбина ще бъда такъв – който трудно може да бъде впечатлен.