Иска ми се да разбирам хората
Написано на October 11, 2014, в категории: За мен.
От доста време не бях писал в блога си, понеже нямах време – запълвах го с излизания по кръчми с приятели или, от месец насам, с игра на плейстейшъна. Честно казано, май пиша тук, когато съм по-скоро нещастен, или по-точно – обзет от мисли, но това обикновено не се случа, когато съм щастлив…
Какво се промени от август насам – хора, които мислех, че им е приятно в компанията ми, се оказа, че са излизали с мен заради обстоятелствата и другите, с които съм бил. Е, случва се, ще ми се да мога да разбирам отдалеч кога нещата са такива, но, уви, не мога рџ™Ѓ .
Като цяло проблемите са ми доста – от характер до начин на мислене. Единственото хубаво в такива ситуации е, че намирам мотивация да се променя и започвам нещо… И накрая, като погледна, резултатът е същият като в началото… 13 години стоя на едно място или се въртя в кръг. Научавам някакви нови неща, но крайният резултат е същият – все така не разбирам хората. Все така избухвам лесно и … не на последно място, не мога да заговоря непознато момиче.
Сега ходя на логопед, след като получих допълнителен стимул по кофтия начин. Реших, че ще се променя и взех мерки… Но какво от това, след време ще намеря следващ проблем… И отново няма да съм този, който искам да бъда или този, който е подходящ.
И как стигнах до блога си днес – за пореден път осъзнах, че не разбирам хората – не само преценката ми за тях е грешна, ами и начинът им на мислене очевидно не е този, който се опитвам да моделирам. Трудно ми е да разбера как човек може да не планира нищо, но да кажем приемам, че съществуват такива хора. Най-малкото напоследък движех в такава компания.
Но не мога да разбера и други съвсем елементарни неща – например как обаждането по телефона е по-добър начин за комуникация отколкото писмено чрез вайбър, фейсбук и тн. Не мога да разбера отношенията между хората също така – защо например да си тръгнеш от дискотеката било по-доброто решение, отколкото да обърнеш гръб на приятелите, които танцуват на цигании? Та нали, по дяволите, все още съм там, с тях. Може да не одобрявам (видимо от поведението ми), но все така съм с тях и стоически поемам част от срама…
И нещото, което ме доведе тук днес – не мога да разбера как и защо приятел ще атакува там, където знае, че боли, вместо да ти каже нещото човешки и да ти помогне. Да, и аз понякога стимулирам по негативен начин, но обикновено с възможни песимистични ситуации, до които човекът не иска да се стигне. А не чрез сарказъм. Когато на човек му е зле, сарказмът по негов адрес е последното, от което има нужда…
Татяна Матева on March 13, 2016
Всички хора сме луди просто на някой им личи повече, много добра статия.