Archive for 'За мен'
Първа седмица от отпуската
Posted on December 12, 2008, under За мен.
Тази седмица беше първата ми отпускарска от лятото насам, когато бях на море с колегите. За съжаление само първите 3 дни минаха добре от нея, а в четвъртък се разболях…
Нищо сериозно, ще оцелея – някакъв досаден вирус, от който дори не вдигам температура, нищо че ме втриса на 25 градуса стайна температура…
Иначе като изключим това, че и днес ще пропусна обяда с колегите от университета, няма да изляза с тях довечера и няма да отида на фитнес, всичко е точно – лежа си вкъщи и си мързелувам, четейки книжка за дизайн на 3Д енджин и досаждайки на колегите с тъпи въпроси от геометрията.
Една седмица мина, остават още няколко (до 5 януари съм в отпуск) и ще гледам да ги оползотворя максимално – ако свърша книжката за енджина (около 900 страници), смятам да си припомня OpenGL-а, нещата от C++, които съм забравил и евентуално да се залавяме с енджина и играта, които ще пишем с колегите. Не съм оптимист за постигането на целта, но аз кога ли съм бил, а и време имаме поне – никой не ни дава зор, макар да ми се ще до 2 години да имаме завършен енджин и някаква елементарна игра по него.
И така, като изключим предните 2 поста за 8-ми и 9-ти декември, нищо по-интересно не ми се случи тази работна седмица, дори вчера не бяхме в “Сенса” рџ™Ѓ .
На театър
Днес Мечката, Данито, Стилър, Андрей и аз бяхме на “Красива птичка с цвят зелен”. Бяха ме предупредили, че няма да ми хареса, но реших да се правя на културен. В крайна сметка ми хареса и бих отишъл пак. Постановката е много добре направена, като компенсират липсата на финансови средства с актьорска игра и звукови ефекти, а там, където те не са достатъчни, имаше и доста ценни съвременни изрази…
Направи ми впечатление и това, че въпреки недостига на пари, хората изглеждаха добре в старите си (вероятно мой набор) униформи, бяха любезни и предразполагаха.
Декорите бяха добре до момента, в който се вгледаш в тях – една завеса беше изцапана с боя, една платнена преграда беше скъсана в единия ъгъл, тронът беше просто един по-оцветен стол…
И въпреки всичко, тези хора изнесоха спектакъл, който ми хареса и не мога да кажа лоша дума за него,а това е постижение рџ™‚
8-ми декември
Вчера за пети път празнувах Студентския празник. В началото нямах никакво желание – отидох както си ходя винаги – никакви нови дрехи, никакви прически, просто една обикновена кръчма…
В крайна сметка музиката в кръчмата беше на ниво (като изключим доволното количество чалга), яденето вкусно, питиетата не липсваха, а цените бяха нормални…
Към 1 часа част от колегите решихме да отидем на дискотека и опитахме в “Сенса”, но там беше фраш и се отправихме към “Гепи”. Първоначално музиката там беше кофти, но заведението далеч не беше пълно и, след като останахме, си направихме купона на доста по-поносима музика.
В крайна сметка се прибрах в 4 сутринта от това заведение, от което имам както добри, така и доста лоши спомени, но в крайна сметка добрите станаха с един повече и вече гледам напред към следващия купон с колегите рџ™‚
Коцерт на Акустичното трио
На 26-ти бях на концерт на Иван Лечев, Цветан Недялков и Веселин Койчев. Отидох, защото трима колеги бяхме на Пол Гилбърт и понеже аз видях китариста, за който бях отишъл, а те – не, реших да проявя солидарност с Андрей и Стилър и отидох на концерта, от който се върнах с главоболие…
Музикантите безспорно са добри, но това не е моят тип музика – фламенко, джаз, кънтри и разни китарни пиеси по 15 минути всяка – 2 китари и цигулка или 3 китари…
За щастие концертът свърши след 90 минути и щастлив се отправих към студа навън – бях преживял и това изпитание на живота.
И двамата колеги бяха възхитени, дори според тях триото били по-добри от Гилбърт. За мен и дума за сравнение не може да става – при Гилбърт видях скорост и виртуозни изпълнения, а тук – подрънкване на акустична китара и, колкото и да не понасям цигулка, електрическата цигулка на Иван Лечев беше най-доброто нещо при Акустичното трио…
Всеки ден едно и също
Откакто ме преместиха по друг проект, всеки един ден е същият като предния – работа, работа и пак работа, а в допълнение – извънредна работа, но неофициално…
Накрая ми писна и пратих писмо на ресурс мениджъра ми (гневно и сипващо, но що-годе възпитано писмо). Последва отговор и среща с него. Разговорът беше няколко часа и на висок тон – той ме изнерви, но и аз не му останах длъжен. Опита се да ме излъже защо за пореден път нямам заплата на 10-то число (и сега я нямам де). Причината била световната финансова криза, азиатските икономики, които ни подбиват пазара и тн., все високопарни изрази. Аз го прекъснах, казвайки му, че заплата съм получил 2 пъти навреме за година и четири месеца работа, а имам информация и за 3 месеца назад – и тогава все толкова често са плащали…
Той се ядоса и смени темата на това, за което исках да говорим – извънредното работно време, което е неофициално и не бивам компенсиран по никакъв начин за него. Идеята на тази глупост е следната :
Имаш срок (някой път го даваш ти, друг път – някой друг) и задачата трябва да стане тогава, като се работи 8 часа на ден. Ако има изгледи да не стане, трябва веднага да сигнализираш и може и да ти дадат официално да работиш извънредно, но ще те питат колко точно часа ти трябват… Аз уж съм програмист, а не врачка…
Ако не ти дадат да работиш извънредно, тогава пак задачата трябва да стане в срока, само че работиш за твоя сметка – няма да получиш допълнително пари или почивка…
Обясняваха ми как такава била практиката другаде, как извънредното работно време съсипвало бюджетите на проектите и тн., само дето всеки, който е работил в тази сфера знае, че проблеми дебнат навсякъде и, при положение, че срокът е кратък, няма как да стане с нормални работни дни. Другите от екипа работят извънредно и си мълчат, но аз ценя времето и свободата си, след като не получавам почивка за извънредната работа, тези условия не ме устройват и им казах (на ресурс и проект мениджърите) че ще си търся работа другаде. Шефът, видимо ядосан каза, че ще ми подпише молбата за напускане веднага, щом му я дам. Ще видим дали ще направи така – веднага щом намеря работа напускам тази фирма. Текущият ми проект трябва да свърши утре и след това мога да напусна когато реша – не дължа нищо друго на фирмата – работих месец извънредно. Повече не заслужават…
Междувременно си търся работа, изпратих автобиография и сега чакам да ми се обадят (ако решат че имат нужда от мен).
С две думи, не се знае до кога ще съм в текущата фирма и съм отворен за предложения. Ресурс мениджърът направи една голяма грешка – опитваше се да ме убеди колко съм безотговорен, само дето не позна – има едно мое качество, в което съм сигурен и това е точно поемането на отговорност. Все пак се допитах до колеги и приятели – мнението им беше близко до моето…
В крайна сметка не знам с каква цел дойде ресурс мениджърът в Пловдив, но не постигна и двете неща, за които според мен бе дошъл – да ме убеди да остана на работа и да се оправдае за заплатите. Не му повярвах и на двете. Намеря ли си работа другаде, тази фирма ще е минало…
Един мийм, в който ще участвам :)
От няколко дни чета за този мийм (meme на английски) – споделена идея или поведение, което се пренася от човек на човек из блогоете на разработчиците на Ubuntu. Струва ми се забавно, а и ми беше интересно какво ще хвана. Вече знам коя е най-близката ми книга, но още не съм я отворил.
Следват оригиналните правила :
- Grab the nearest book.
- Open it to page 56.
- Find the fifth sentence.
- Post the text of the sentence in your journal along with these instructions.
- Don’t dig for your favorite book, the cool book, or the intellectual one: pick the CLOSEST.
А ето и някакъв (не особено точен превод):
- Вземета най-близката книга.
- Отворете я на страница 56.
- Намерете петото изречение.
- Напишете го в блога си заедно с тези инструкции.
- Не търсете любимата си книга, готината или интелектуалната – вземете НАЙ-БЛИЗКАТА.
Ето и резултатът :
рџ™‚ рџ™‚ рџ™‚ рџ™‚ :):) рџ™‚ рџ™‚ рџ™‚ рџ™‚ бяла страница. Няма текст. Чувстам се прецакан. Как може нова глава да започне с 2 празни страници преди нея…
Иначе книгата беше “Алхимикът” на Паулу Коелю, което явно сестра ми чете сега, понеже беше на раклата до леглата ни, а не в шкафа, където я оставих последния път като я четох (преди около 2 години)…
Има една неписана традиция в предаването на мийм – авторът пише чий мийм иска да прочете рџ™‚
Е, Динко, Ико,Митак, Калине – топката е във вашето поле рџ™‚
Разпускане след работа
Напоследък нямам време почти за нищо – от 2-3 седмици (паметта ми изневерява вече) работя без обедна почивка, като освен това си тръгвам час и нещо след работното време, при това отивам 40 мин. по-рано всеки ден… На всичкото отгоре това е неофициално извънредно работно време, защото ръководителят на проекта отказва да ми даде разрешение официално, но държи задачите да са готови, когато тя е казала…
Реших, че този път няма да съм толкова стриктен спрямо времето си и ще оставам безвъзмездно, щом се налага – през тази година и 4 месеца, все съм загубил общо няколко дни, нерабойтеки по задачите си, но не съм убеден, че ще го направя следващ път…
Покрай проблемите в работата реших, че трябва да излизам по-често да разпускам, че иначе ще полудея…
По тази причина и няколко други в сряда замъкнах Стилър на караоке в “Мармалад”. Естествено караокето не ми се понрави особено, но пак беше излизане и разтоварване…
Вчера пък трябваше да сме на БТР в същото заведение – събрахме се 11 човека и не успяхме да си направим резервация, а тези като нас, без предварителна уговорка, трябваше да чакат 25 минути допълнително навън на студа. 7 човека решихме, че не сме чак такива фенове на българската група и отидохме в “No sense” – готино местенце, където не бях ходил от първи курс. Не знам как са си изкарали другите колеги на БТР, но аз си изкарах супер в това клубче – музиката беше всякаква – хаус, рок и дори едни продажници, дето се водят ню метъл, а правят песни с някакъв рапър…
За втори път в близкия месец-два си изкарах наистина добре – 4 бири и две текили някак спомогнаха да забравя 86-те байта от по-долния пост, а и преживяването беше в пъти по-добро от миналия петък, когато в “ретро” клуб “Ремикс” пускаха всичко друго, но не и ретро – то не беше хаус, ориенталски хаус, прогресивен хаус, комерсиален хаус, чилаут и дразнещите песни в стил Трейси Чапман (не знам какъв стил са, а ме мързи да проверя). Не мога да си изкривя душата – имаше няколко ретро песни – “California love” (брои ли се за песен?), “This is your night” на Amber, “Miss California” на Данта Томас, ако се не лъжа, “Missing you” на Everything But the Girl и “Mr. Vain”. Това бе цялото ретро, което чух за близо 3-те часа, когато бях там. Може да имат готини танцьорки, ама това не е нещо, което ще ме накара да се върна повече от един-два пъти, особено след като музиката е гадна…
Честит празник!
Честит ден на будителите! Предполагам няма нужда от разяснение кои са те, но ако случайно сте от ръководството на ФМИ Пловдив, тогава пробвайте в уикипедия – има информация по въпроса..
Завчера Андрей ми даде линк към поздравителното писмо на факултета по повод празника. На снимката какво се вижда – жена от небългарски произход, която пише на латиница?!
И това от университет, кръстен на Паисий Хилендарски. Нима толкова нямаха картинка с негово изображение?! Колега от работата отвори тема във форума и само един преподавател отговори с нещо от сорта, че ФМИ се учат и чужди езици.. Е и? И преди Паисий са се учили гръцки и турски…
Прилагам умалено копие на поздравителното писмо, в случай че някой реши да го промени, но ме съмнява, все пак съм учил 4 години в този факултет и мисля, че познавам хората там…
1,2,3 и скачаш от 60 метра
Към 11 сутринта аз, Стилър, Андрей и Охлюва тръгнахме за Клисура заедно с още една кола, като идеята беше да ходим заедно, ама шофьорът беше някакъв състезател и реших просто да си кара напред, пък при проблеми да им се обадим.
Час и половина – два по-късно паркирахме колите на моста и аз зачаках да видя някой да скочи успешно преди мен. Беше ми за първи път и исках да видя как точно се прави.
За съжаление момчето се отказа на парапета след няколко минути колебание. Кофти пример…
На негово място се качи едно нисичко момиче. То изслуша инструктажа и направи това, което аз си бях решил да направя – заставам на ръба, броя до три и се гмуркам във въздуха пред мен – напред и надолу, сякаш се заблуждавам, че мога да летя.
Момичето си заслужи аплодисментите, а аз получих каквото исках – стимул и нагледен пример. Вече не се колебаех и знаех, че ще скоча, въпреки студа, минаващ през якето ми и полото, което сложих върху блузата си.
Попълних декларацията, че правя всичко на своя глава и няма да съдя клуба и няколко минути по-късно бях извикан да ме екипират.
След краткия инструктаж какво да правя и какво не, прехвърлиха ме през парапета и ми казаха да скачам когато съм готов. Не ми трябваше много – едно броене до три и вече се носех към земята под моста, опитвайки се да гледам в хоризонта, за да не наведа глава и да получа травма на врата.
Очаквах да мисля за нещо, нали всичко може да се обърка в този момент, но единственото, което ми мина през ума бе раздразнението от вятъра в очите ми и това колко бавно падам, сякаш се носех цяла вечност надолу.
Бях разтърсен от ластика, който се сгъна нагоре и аз трябваше да сложа ръце зад врата ми, както бе по инструктаж. Последваха няколко други сгъвания и разгъвания, смесени с голяма доза въртеливи движения и 20-30 секунди по-късно висях на въже надолу с главата, очаквайки другото въже, което трябваше да ми спуснат.
Още половин минута гонех второто въже, което вятърът всячески се опитваше да ми вземе, но там беше карабинерът, който ми гарантираше път нагоре към моста, където бяха хората, които ме чакат.
След като хванах въжето, другото не беше толкова сложно и спокойно можеше да се направи с главата надолу – трябваше просто да държа въжето, което леко дърпат нагоре, докато карабинерът стигне до мен, аз го взема, закача го за колана си, заключа го, за да не стане фал и размахам ръце – знак че съм готов.
Следва плавното обръщане, за да застанеш в нормална поза – с главата нагоре. След това просто чакаш да те вдигнат нагоре до парапета и да минеш от другия му край, като човек справил се с изпитанието…
Ето две снимки, от скачането ми. Има и клипче, ама е 44 МБ и не е много професионално заснето, така че ще ви го спестя рџ™‚
Това май е след като съм се спуснал вече и гоня въжето за обратно
На тази снимка можете да видите физиономията ми след скока. Това вероятно отговаря на въпросите дали ми е харесало и дали бих го направил пак. За незапознатите – рядко се усмихвам рџ™‚
Нерви, концерт, бънджи
Така любимият на всички петък тази седмица мина изпълнен с нерви – шефът ме ядоса за порден път с неща, които уж не са по спецификация и аз изригнах – сипах му за всичко, за каквото се сещах в момента – неща, които не са само мой проблем, ами пречат и на целия екип. Неща, които казах и на ПМ-а преди това, но кой ли те слуша – правят си промени без да те питат може ли, колко време ще отнеме, има ли смисъл от тях…
Не знам дали постигнах нещо, освен собственото си уволнение, ама и това е нещо рџ™‚ – ще ми даде нужното побутване да си намеря работа. Не, още не са ме уволнили и вероятно няма да го направят скоро, но и да стане, не ми пука (или поне се старая да не е много)…
В петък в 15:30 приключи работният ми ден и останах на работа, за да си кача линукс на служебната машина. Омазах си единия дял, но това е служебен хард – нищо ценно за мен няма там рџ™‚ .
В събота бях на концерт на Пол Гилбърт. Организацията му беше ужасна – започнаха да пускат в 19:55, при положение, че концертът започваше в 20 часа (поне според програмата).
Веднъж влезли на топло (навън беше студено), трябваше да се ориентираме къде са ни местата. Не бяхме улеснени от нищо – според билета трябваше да съм в сектор 8, ред 4, място 12, но нямаше указателни табели за сектори и се наложи по памет да се сетим къде сме.
Естествено нямаше и номерца на редовете или местата – всичко става с броене.
Имаше една лелка, която влизаше в ролята на разпределител, но малцина успяха да се възползват от нея и накрая всеки седна горе-долу в неговата си ценова категория. Да, билетите бяха на различни цени спрямо сектор и ред, но поне едни номерца да имаше…
Иначе след час и половина закъснение, концертът започна. Не бях чувал за този музикант преди 2-3 седмици, но ми хареса – виртуоз е определено (според немузикалния ми слух и образование рџ™‚ ). Лично на мен ми харесаха почти всички негови изпълнения. 2 кавъра на Джими Хендрикс не ми се понравиха особено, но стилът там е по-скоро джаз, отколкото чист рок…
В общи линии оценката ми за концерта е, че пак бих отишъл на него, въпреки закъснението и липсата на Иван Лечев и други двама българи, които трябвало да свирят, но нещо не дошли…
Според организаторите ще има техен концерт, като отрязъците от билетите ще важат и за него. Мен леко ме съмнява :).
Иначе преди концерта със Стилър и Андрей говорихме за скачане с бънджи днес в Клисура. Първоначално бях против идеята (имах си планове за неделята), но в крайна сметка се съгласих и след няколко часа потегляме нататък.
Ако не се върна, приятно ми беше, че познавах всеки от вас рџ™‚