Юли 2010
Написано на July 25, 2010, в категории: За мен.
Нещо напоследък нямам абсолютно никакво желание да пиша. В редките случаи, когато се ядосам за нещо и бих го блогнал, няколко минути по-късно вече ми е безразлично и продължавам напред.
В общи линии този месец, макар и незавършил още, се характеризира най-вече с това, че на 7-ми завърших магистратурата си по “Софтуерни технологии”, при това с успех 6.00. Въпреки това, все още не съм се зарадвал на успеха си. Получих си оценката от дипломната работа, почерпих и толкова. Не изпитах никакво чувство за удовлетвореност или да съм постигнал нещо, макар да би трябвало…
През този месец направих 3-4 излизания вечер (едното в петъка след дипломната работа), но само едно ми хареса наистина. Останалите бяха просто ей така, загуба на време, чудейки се какво правя в заведението, което преди съм обичал, слушайки някакъв шум, който преди съм обожавал…
На всичкото отгоре някак усещам, че се откъсвам и от компанията, в която се движа. Просто те си мислят и говорят за едни неща, а аз се вълнувам от коренно различни в момента и, макар да поддържам разговора, той въобще не ми е интересен.
Що се отнася до другото около мен, то почти липсва – играя баскетбол 1-2 пъти седмично за по 2 часа след работа, а веднъж дори играхме ДнД, но друго почти не правя – събота и неделя прекарвам вкъщи, опитвайки се да се отърся от умората, с която се боря 5 работни дни. А в понеделник цикълът започва отначало.
Чувствам, че затъпявам все повече с всеки изминал ден, защото отделям по час-два на вечер за четене и то за неща, които не са информатика. Точно в момента чета основите на икономиката и инвестициите, понеже смятам тази година да запиша магистратура “Финансов мениджмънт”. Чудех се много дали да е в УНСС или ПУ, но, макар да предпочитам първото, сметнах, че пътните ще ми легнат 2100 лева и май все пак ще е в Пловдивския университет. Колебая се дали да не запиша и “Право”, но мисля, че вече съм прекалено стар и с професия, за да започна тепърва да уча 5 години всеки ден от седмицата.
Във финансов аспект също не съм особено по-добре – смело съдействам за възстановяване на икономиката ни от кризата – поръчах смяна на дървената дограма вкъщи с PVC, a утре очаквам монтиране на още един климатик вкъщи и профилактика на първия.
И, за да не раздвижвам само пловдивската икономика, от 9-ти август ще съм на море в Приморско, за да може и там нещата да потръгнат :).
В общи линии от месеци харча над 150% от това, което печеля, но добре че имам резерви. А за този месец дори премията от работа не помогна да завърша на зелено, но има още 5 месеца до края на годината, все се надявам, че през един от тях ще изляза на нула, макар скоро да ми предстоят още сериозни разходи.
И това е обобщението на месеца. Надявам се през новата седмица да не се случи нищо запомнящо се и непланирано, че напоследък непланираните неща са все лоши.
На “Рамщайн” в София
На 23-ти рано сутринта тръгнахме с Андрей за София за концерта, който се оказа най-великото шоу, на което съм бил.
Потеглихме в 7, пристигнахме в София към 9, като хванахме задръствания и дъълги светофари. Карах с gps, който се справи почти перфектно и дори ме закара до уличка, където спокойно да паркирам колата си.
След като пристигнахме се заловихме със задачата да намерим какво да правим до началото на концерта (15 часа). Отидохме до стадиона, заверихме билетите си, после хванахме метрото към Студентски град, като имахме леки премеждия на входа, после объркана посока на влака, но се справихме и дори стигнахме където трябваше и се видяхме с някакъв познат на Андрей. После обядвахме на студентски стол – голяма евтинийка са. За мусака, таратор и суха паста дадох 1.50 лв. Нещо, което ежедневно ми струва по 5-6 лв в заведенията, които обядвам. Вярно, храната е по-вкусна, но не 4 пъти…
Друго впечатление ми направи и цената на чая – черен “Pickwick” струва 40 ст. чашата, а българският е 30. Последният път, когато видях такива цени беше в осми клас (не ми се смята преди колко години, но са повече от 8). Тук вече отдавна трудно се намира чай под 80 ст. чашката.
Естествено Студентски град си има и минусите – като най-големият за мен са тесните улици и малкото места за паркиране, но иначе мястото е перфектно за няколко нощувки.
След обяда се върнахме към центъра и колата, защото очаквах обаждане от бивша колежка, която беше свободна в иначе делничния ден. Уговорихме се, срещнахме се и отидохме в някакво заведение, където обсъдихме бившия ми работодател (като фирма, не като конкретен човек).
Малко след като дойде и брат му на Андрей си казахме довиждане с въпросната колежка и се отправихме към стадиона, надявайки се че сме изпуснали “Скреч”, които по мое мнение нямаха място на този концерт.
Все пак хванахме 2-3 техни песни, но пък успяхме да застанем на 7-8 редица след загражденията, което не е никак лошо място. Явно и останалите хора бяха предпочели да дойдат по-късно с цел да изпуснат българската група.
След “Скреч” последваха и “Stone sour”, които аз лично чувах за първи път, но не бяха никак лоши. Малко ми дойде в повече употребата на “fucking”, но какво да се прави, всеки си има стил.
След въпросната група дойде ред и на “Alice in Chains” – бях им чувал 2-3 песни, но честно казано не са мой стил и очаквах, че ще са ми досадни. Оказа се точно обратното. Стилът на новия вокалист е по-рокаджийски за разлика от наркоманските депресии на предишния и се получи доста добро изпълнение. Дори мога да кажа, че ми харесаха.
Следващата група бяха “Manowar’, на които съм бил и преди и очаквах доста повече в София. Звукът им беше много зле, а и изпълниха само 6-7 песни. Отдадоха почит на Дио и на починал техен фен, погъделичкаха самочувствието ни, като казаха, че България е велика държава, как Дио ни обичал и тн. Кой не се радва на такива неща, само дето аз предпочитам или да кажеш нещо искрено, или да не го казваш. Уважавам ги за това, че почетоха Дио и починалият им български фен, но някак няма нужда да се подмазват. Говориха на български, правиха се на особено добри приятели на България, но някак звучи фалшиво от група, която всеки път започва представянето си с нещо от сорта “Ladies and Gentlemen, from the United States of America – all hail, Manowar! ”
Последната група бяха “Рамщайн”. Отидох на “Sonisphere” в София основно заради “Manowar”, но и очаквайки прилично шоу от “Rammstein”. Германците се представиха страхотно. На по-добро шоу просто не съм бил. То не бяха огньове, фойерверки, конфети, опръскана публика с пяна, а накрая клавиристът се спусна по морето от ръце с гумена лодка, давайки инструкции накъде да го носят…
Думите определено не са достатъчни да се опише шоуто, на което станах свидетел. Германците смениха декора няколко пъти, осветлението постоянно, бълваха огън, запалваха се и изобщо правеха шоу. Най-доброто, на което някога съм бил. А огньовете се усещаха от 40-те метра, на които горе-долу бях…
Досега не бях ходил на стадиона и не знам дали е нормално, но да чуеш цялата тълпа как пее “Du hast”, а ехото да отвръща, е доста ценен момент.
В заключение, въпреки чалга изцепките си, “Рамщайн” направиха нещо страхотно, което успя да развълнува и мен, въпреки обзелата ме апатия напоследък.
След края на концерта се отправихме към колата и после към “Студентски град”, където щяхме да нощуваме. След 8-те часа прав на стадиона и няколкото други обикаляне из София, заспах веднага щом докоснах възглавницата. Бяхме си пуснали да гледаме запис от мача на Англия, само дето аз видях дори гола в 6-тата минута.
На 24-ти към обяд си тръгнахме към Пловдив, като аз все още съм възхитен от шоуто, на което станах свидетел в София и още от сега се готвя за “Sofia Rocks, Powered by Sonisphere Festivals 2011”.
Спортуване напоследък
Миналата събота с компанията бяхме да побягаме малко на гребната база. Нашата кола отидохме към 11 часа, след като преди това трябваше да си взема електронния подпис от ЦКБ, и като едни “истински” спортисти, седнахме в ресторант, в битов стил, чието име няма да споменавам, но като цяло не ми хареса – кофти обслужване, нямаха черен чай, въпреки че чашката “вносен” беше 2.50, кюфтетата ми бяха сурови, а пърленката не беше истинска пърленка. Та след “здравословната” закуска решихме да потичаме малко. Андрей направи 1-2 цели обиколки, докато останалите минахме през моста и направихме цели две половини на гребната, почивайки си само 2 пъти рџ™‚ . Може да не беше много, но поне е нещо, като се има предвид, че всички сме програмисти или администратори.
Няколко часа по-късно се събрахме същите хора и за баскетбол. Учудващо имахме енергия за игра, като дори дъждът не ни попречи. Изчакахме го да отмине и продължихме.
Във вторник пак се събрахме горе-долу същият екип (че и 2 момичета отгоре) и направихме 2 часа игра, като успях да се контузя сам без контакт с чужд играч, просто скачайки. Все още нямам идея как се е случило, но в сряда се събудих с подути и болящи глезени (все едно изкълчени) и едвам ходех. Обаче, като един истински спортист, това не ми попречи да отида на уговорения по-рано мач същата вечер. Може да не можех да бягам и да скачам, ама се справих някак Е, сега си търся баскетболни обувки или наглезенки, ама това са малки подробности, спортът иска жертви и явно само свободно време не стига.
Малко негативни отзиви за “Рандеву” в Пловдив
Днес с колегите решихме да обядваме в едно квартално заведение, не много далеч от работата ни. Запалих колата и отидохме, като вътре беше почти празно. Знаейки колко бавно е обслужването навън, ние седнахме вътре. Поне 15 минути чакахме някой да ни забележи, като сервитьорките нямаха проблеми да сервират на съседните маси, които междувременно се напълниха. В крайна сметка ни дадоха меню и си поръчахме. Понеже манджите очевидно не ставаха, аз си поръчах картофени кюфтета, трима колеги си поръчаха нормални, а колежката – някакъв огретен с тиквички. 15-20 минути по-късно, все още не бяхме получили супите си, когато дойде сервитьорката да каже на колегите, че кюфтетата са свършили. Как свърша скара е друг въпрос, но да приемем, че е било така. Колегите смениха трите порции кюфтета с картофени, което отне 10 минути. След тези минути, сервитьорката дойде пак и каза, че вече нямало и картофени кюфтета. Поръчахме си пържени картофи повечето, защото вече закъснявахме за работа. Малко по-късно пак имахме посещение от сервитьорката, която каза, че и огретенът бил свършил… А точно заради него не си тръгнахме половин час по-рано…
Най-кофтито е, че хората, които дойдоха след нас, се наядоха с нашите картофени кюфтета и огретен, а те бяха при същата сервитьорка… След лекия скандал дойде нейна колежка и предложи безплатни бири за всеки, но ние вече бяхме закъснели за работа, поискахме си касовата бележка, която на нищо не приличаше от зачертани редове, платихме си точно сумата (без нито една стотинка бакшиш) и си тръгнахме, уведомявайки ги, че няколко месеца повече там няма да стъпим.
Та, ако предпочитате да обядвате за под 1 час и да се върнете в обедната си почивка, не ходете в “Рандеву” в Пловдив. По принцип и там става, но напоследък явно не е така.
Малко спорт
Вчера съвсем внезапно изникна идеята с колегите от унито да отидем да поиграем баскетбол. Дори я и осъществихме, като ни бяха нужни няколко часа преговори относно терена, топката и часа.
В крайна сметка се събрахме 6 човека в училище “Паисий Хилендарски” и поиграхме баскебол близо 2 часа.
Някои хора не бяхме играли от 10 години, а почти всички сме заседнали програмисти или администратори и естествено темпото не бе на най-високо ниво, но поиграхме добре.
След мача едва не заспах във ваната, приготвяйки се за вечерно излизане, но бях сравнилтено доволен.
Очаквайки мускулна треска, търсех аспирин вкъщи, но след като 3 минути не го намерих, реших че и парацетамол ще ми свърши работа.
Голяма грешка. Сутринта едвам станах. Усещам всеки мускул на тялото си, движа се на 1/3 от скоростта си и на всичкото отгоре едвам сядам в колата… Но си струваше. Още от сега организирам хората за следващата събота, пък се надявам до тогава да не съм се разпаднал.
Иначе след лекарската диагноза и препоръки, бях решил да се захвана с плуване. Поразпитах наляво-надясно, но се оказа, че карта за басейна на “Санкт Петербург” е 150 лева – далеч от парите, които бих дал за час-два плуване след работа няколко пъти седмично.
В “Тримонциум” чувам, че картата е 100 лева, ама пак ми се вижда малко множко, а дори и да не беше така – собственикът е турчин, което автоматично го изключва от списъка с местата, където бих си дал парите.
Знам, че в Пловдив има още поне 3-4 басейна, но не намерих информация за тях по сайтовете, а нямам време да ги обиколя, за да проуча условията. Та засега май ще си ходя на плуване нередовно – няколко пъти на басейн лятото и вероятно море, ако остане отпуска, че покрай “Сонисфиър” и концерта на “Скорпионс” в София, дните оредяват.
С шипове на 25
Този вторник най-после намерих време да отида на лекар, за да видя на какво се дължат неврологичните ми болки напоследък. В продължение на близо 20 дни, всеки ден имах ужасно главоболие, което отшумяваше с поредната таблетка “ацефеин”, само дето лекарството действаше след час, а през това време бях нетрудоспособен, като се има предвид, че на работата основно използвам главата си, а доста по-малко ръцете. Та след известен натиск от колеги и роднини, тръгнах си 15-ина минути по-рано от работа и отидох на невролог. Тя ми направи обстоен преглед (поне 30-ина минути) и заключи – шипове на врата.Аз все си мислех, че е невъзможно на толкова ранна възраст да ги имам, но явно не е така и обездвижването си казва своето и ще трябва да видя какво да направя по въпроса за мускулния тонус, както ме посъветва докторката, а през това време трябва да си взимам хапчетата, които си нямам идея как ще ми помогнат, но лошо няма, щом са дадени, ще се пият.
“От нашето по-хубаво няма” според “Чипи”
По принцип избирам българското. Дори да е с по-ниско качество или по-висока цена. Затова и често си купувам продуктите на “Чипи” пред тези на “Чио”.
Предполагам всички си спомняте поредицата реклами “От нашето по-хубаво няма”. Е, оказа се че “нашето” е чешко.
Днес, както си ядях новите “картофки”, които са си жив мазен чипс от онези, евтините, случайно погледът ми спря върху производителя – “Пери”, Чехия. Отдолу пишеше и кой е вносителят, но има ли значение, факт е, че “нашето” ми е чуждо.
Ако имах време и средства, бих завел иск срещу въпросната фирма, но, поради липсата им, просто ще спра да купувам продукти на “Чипи”, като ще гледам да уведомя максимален брой хора за това как чужд продукт ни се представя като роден.
Освен “Калиакра”, от днес и “Чипи” ще имат един клиент по-малко.
Напоследък
През изминалите няколко седмици нещо нямах желание и време да пиша тук. Не мисля, че имам и какво толкова да кажа – нито тогава, нито сега…
Напоследък ми се струпаха проблем след проблем, кой по-голям, кой по-малък… На втория ден от Великден се събудих с болки и шум в ухото. Същата вечер имах гадене и световъртеж. Във вторник си тръгнах по-рано от работа и цяла седмица не бях на работното място. Така събрах 11-12 дни отсъствие за трите ми работни месеца във фирмата. Чудя се как още ме търпят, но пък и аз бих влязъл в положение, ако на мой работник му се случат такива неща едно след друго…
След като се пооправих от ушния проблем и инфекцията, дойде ред на врата и някакви адски болки в главата, окото и зъб едновременно. За щастие само на половината глава, но това не е много голяма утеха. Предполагам, че проблемът идва от нервите по врата, но нямам време ( и желание да отсъствам от работа), за да отида на лекар, зъболекар или масажист. Медиците работят до 18 часа, а аз свършвам работа в толкова. Мога да си направя 2 снимки на зъбите, само дето няма кой да ми ги разчете… Предполагам единствено ще намеря масажист, който да работи след 19, но засега и това не съм успял – питах на 2-3 места, но са до 19 часа, а аз имам поне 30 минути път в задръстванията.
Събота и неделя също не става – в университета съм от 9 до 18…
Чудя се как може да е толкова сложно човек да намери лекар специалист след работа. Готов съм да си платя на частно естествено, но няма кой да ми вземе парите…
Иначе не всичко е толкова черно около мен, колкото го описвам. Преди близо месец си взех нов телефон с операционна система “Андроид” и, откакто го имам, почти съм забравил за компютъра си. Чета си пощата на него, сърфирам, играя игрички, дори чета електронни книги на него.
Покрай този телефон си направи и регистрация във “Фейсбук”, въпреки че бях твърдо против навремето. И сега не съм фен, но така и така “Гугъл” вече имат цялата информация за всички мои контакти, та нека поне да имам малко информация, която да има друга фирма, с цел да затрудня куките с придобиването й, като се наложи да ме търсят за някоя глупост.
И това е. Ритам още, макар да не ми се пише особено. Впрочем нищо не ми се прави, но трябва да се занимавам с нещо, че иначе ще имам прекалено много време за размисли, а точно това не искам в момента. Предпочитам да си пиша кода по архитектура, която ми наложат, да си се прибирам на осмия час изморен и след това да заспивам пред телевизора малко след късните новини.
На 25
Преди години си мислех, че 25-ят ми рожден ден ще е едно приятно събитие, което ще отпразнувам с гордост и удоволствие – все пак се предполага, че съм поумнял, след като измервам възрастта си във векове.
Дори в най-песимистичните си очаквания не съм предполагал, че той ще бъде предшестван от 2 погребения в рамките на 2 седмици, едно от които на собствения ми баща…
Второто беше на прабаба ми, която вероятно почина от инсулт покрай новината за татко, защото 2 дни след погребението паднала у тях и след това близо 7-8 дни бе на легло. Така и не пожела никой лекар да дойде да я види (дори от “Бърза помощ”)- като чуят на колко е (95г.), просто отказват да дойдат, а ние не можехме да я закараме до болница.
Покрай погребението на прабаба ми имаше доста проблеми и неуредици, които все още оправяме, но все пак не е никак лесно да ходиш и организираш погребение след погребение (полагането на урната на татко беше в неделя, а в събота гробарите взеха тялото на прабаба ми, за да може да се погребе в понеделник).
Вторник беше рожденият ми ден. Мина като всеки друг ден, като дори се наложи да стана в 6:30, за да оправя едни документи. Не празнувах, не си пожелах нищо, дори и равносметка на изминалата година не си направих. Има ли смисъл – накратко предполагам се определя като изпълнена с мъка и надежда. Единственото хубаво бе, че завърших бакалавърската си степен и татко бе до мен да сподели мига. Това бе и цел номер 1, която можех да постигна сам. За съжаление не можех да излекувам татко по никакъв начин, но правех каквото мога, за да опитаме всички методи – традиционни и нетрадиционни. Радвам се, че имахме парите за всичко, което ни препоръчаха и оздравяването на татко не е било въпрос на пари, защото не знам как бих могъл да си простя, ако можеше татко да се оправи с пари, а аз не ги намеря по какъвто и да е начин.
Колкото и да е тежко обаче, животът продължава и на почти никой не му пука ти как се чувстваш. Светът няма да спре забързания си ритъм дори и за секунда, само защото ти изпитваш най-голямата трагедия в живота си. Това обаче действа и стимулиращо – трябва да се възстановиш максимално бързо и да се върнеш на пистата, иначе рискуваш да полудееш и да се превърнеш в един социален неудачник, за когото никой не го е грижа.
А не мисля, че татко би искал аз да бъда такъв. Затова ще направя няколко крачки назад, но само, за да се засиля за сблъсъка си с живота, а след това – само напред докато ми стигнат силите и няма да позволя да бъда съборен лесно. Загубих много, но предполагам и аз мога да нанеса сериозни поражения на този несправедлив свят…
25 години минаха. Остават още колко? 25? 2? 5? Може и два дни да са, но ще ги изживея достойно!
Загубихме борбата с рака
Този понеделник (15.02.2010) се случи най-лошото – татко почина в болницата…
Майка се е борила над 40 минути за живота му въпреки лекарите, но без успех… Изглежда в болницата само нашето семейство не сме знаели какво е състоянието на татко и че той е бил изпратен там не за укрепване,както ни казаха, а за да умре…
Предполагам не е нужно да описвам как се чувства човек като разбере ужасната новина. Дано го разберете когато бащите ви станат на по 70-80 години,а не като моя – на 45, дори не видял дъщеря си да завършва университет, а какво остава за мои или нейни деца..
Безкрайно тежко е, спор няма, дори в момента ми е трудно да пиша, но реших, че е добре да напиша 2-3 реда, за да разберат приятелите ми, пък за размисли и скрити постове – имам цял живот…
За това какъв човек беше татко говори броят на хората, които дойдоха – над 70 души, понякога по 1 представител на семейство. Тези хора бяха поканени вечерта в понеделник за 14 часа на следващия ден, а не всеки може да си вземе ден от работата. На всичкото отгоре се оказа, че сме забравили 4-5 семейства, а едно не беше поканено по изричното желание на татко приживе.
След смъртта на татко, аз се чудя какво вече в живота има смисъл. Дори вярата, която уж имах, съм на път да загубя – борихме се 8 месеца с коварната болест, посетихме вероятно почти всички пловдивски и софийски “светила”, молех се по около час всяка вечер тези месеци. Вярвах, че татко ще се оправи, но явно не е било писано…
Все още вярвам в друго обаче, че има живот след смъртта и ще се видим там някой ден.
Почивай в мир, тате!