1,2,3 и скачаш от 60 метра
Написано на October 20, 2008, в категории: За мен.
Към 11 сутринта аз, Стилър, Андрей и Охлюва тръгнахме за Клисура заедно с още една кола, като идеята беше да ходим заедно, ама шофьорът беше някакъв състезател и реших просто да си кара напред, пък при проблеми да им се обадим.
Час и половина – два по-късно паркирахме колите на моста и аз зачаках да видя някой да скочи успешно преди мен. Беше ми за първи път и исках да видя как точно се прави.
За съжаление момчето се отказа на парапета след няколко минути колебание. Кофти пример…
На негово място се качи едно нисичко момиче. То изслуша инструктажа и направи това, което аз си бях решил да направя – заставам на ръба, броя до три и се гмуркам във въздуха пред мен – напред и надолу, сякаш се заблуждавам, че мога да летя.
Момичето си заслужи аплодисментите, а аз получих каквото исках – стимул и нагледен пример. Вече не се колебаех и знаех, че ще скоча, въпреки студа, минаващ през якето ми и полото, което сложих върху блузата си.
Попълних декларацията, че правя всичко на своя глава и няма да съдя клуба и няколко минути по-късно бях извикан да ме екипират.
След краткия инструктаж какво да правя и какво не, прехвърлиха ме през парапета и ми казаха да скачам когато съм готов. Не ми трябваше много – едно броене до три и вече се носех към земята под моста, опитвайки се да гледам в хоризонта, за да не наведа глава и да получа травма на врата.
Очаквах да мисля за нещо, нали всичко може да се обърка в този момент, но единственото, което ми мина през ума бе раздразнението от вятъра в очите ми и това колко бавно падам, сякаш се носех цяла вечност надолу.
Бях разтърсен от ластика, който се сгъна нагоре и аз трябваше да сложа ръце зад врата ми, както бе по инструктаж. Последваха няколко други сгъвания и разгъвания, смесени с голяма доза въртеливи движения и 20-30 секунди по-късно висях на въже надолу с главата, очаквайки другото въже, което трябваше да ми спуснат.
Още половин минута гонех второто въже, което вятърът всячески се опитваше да ми вземе, но там беше карабинерът, който ми гарантираше път нагоре към моста, където бяха хората, които ме чакат.
След като хванах въжето, другото не беше толкова сложно и спокойно можеше да се направи с главата надолу – трябваше просто да държа въжето, което леко дърпат нагоре, докато карабинерът стигне до мен, аз го взема, закача го за колана си, заключа го, за да не стане фал и размахам ръце – знак че съм готов.
Следва плавното обръщане, за да застанеш в нормална поза – с главата нагоре. След това просто чакаш да те вдигнат нагоре до парапета и да минеш от другия му край, като човек справил се с изпитанието…
Ето две снимки, от скачането ми. Има и клипче, ама е 44 МБ и не е много професионално заснето, така че ще ви го спестя рџ™‚
Това май е след като съм се спуснал вече и гоня въжето за обратно
На тази снимка можете да видите физиономията ми след скока. Това вероятно отговаря на въпросите дали ми е харесало и дали бих го направил пак. За незапознатите – рядко се усмихвам рџ™‚
Нерви, концерт, бънджи
Така любимият на всички петък тази седмица мина изпълнен с нерви – шефът ме ядоса за порден път с неща, които уж не са по спецификация и аз изригнах – сипах му за всичко, за каквото се сещах в момента – неща, които не са само мой проблем, ами пречат и на целия екип. Неща, които казах и на ПМ-а преди това, но кой ли те слуша – правят си промени без да те питат може ли, колко време ще отнеме, има ли смисъл от тях…
Не знам дали постигнах нещо, освен собственото си уволнение, ама и това е нещо рџ™‚ – ще ми даде нужното побутване да си намеря работа. Не, още не са ме уволнили и вероятно няма да го направят скоро, но и да стане, не ми пука (или поне се старая да не е много)…
В петък в 15:30 приключи работният ми ден и останах на работа, за да си кача линукс на служебната машина. Омазах си единия дял, но това е служебен хард – нищо ценно за мен няма там рџ™‚ .
В събота бях на концерт на Пол Гилбърт. Организацията му беше ужасна – започнаха да пускат в 19:55, при положение, че концертът започваше в 20 часа (поне според програмата).
Веднъж влезли на топло (навън беше студено), трябваше да се ориентираме къде са ни местата. Не бяхме улеснени от нищо – според билета трябваше да съм в сектор 8, ред 4, място 12, но нямаше указателни табели за сектори и се наложи по памет да се сетим къде сме.
Естествено нямаше и номерца на редовете или местата – всичко става с броене.
Имаше една лелка, която влизаше в ролята на разпределител, но малцина успяха да се възползват от нея и накрая всеки седна горе-долу в неговата си ценова категория. Да, билетите бяха на различни цени спрямо сектор и ред, но поне едни номерца да имаше…
Иначе след час и половина закъснение, концертът започна. Не бях чувал за този музикант преди 2-3 седмици, но ми хареса – виртуоз е определено (според немузикалния ми слух и образование рџ™‚ ). Лично на мен ми харесаха почти всички негови изпълнения. 2 кавъра на Джими Хендрикс не ми се понравиха особено, но стилът там е по-скоро джаз, отколкото чист рок…
В общи линии оценката ми за концерта е, че пак бих отишъл на него, въпреки закъснението и липсата на Иван Лечев и други двама българи, които трябвало да свирят, но нещо не дошли…
Според организаторите ще има техен концерт, като отрязъците от билетите ще важат и за него. Мен леко ме съмнява :).
Иначе преди концерта със Стилър и Андрей говорихме за скачане с бънджи днес в Клисура. Първоначално бях против идеята (имах си планове за неделята), но в крайна сметка се съгласих и след няколко часа потегляме нататък.
Ако не се върна, приятно ми беше, че познавах всеки от вас рџ™‚
Ядосан от шефовете
Завършващата вече седмица започна по нормалния си кофти начин, само дето този път ми беше по-зле – бях болен от нещо вирусно и, бидейки македонски инат, реших че няма да пия синтетична дрога, а ще удавя вируса с чай…
Естествено “лечението” не подейства и на следващия ден реших, че ми е по-важно да съм на работа, вместо да си правя експерименти със скоростта ми на оздравяване. Хапчетата като че ли дават резултат – пия ги от вторник и за два дни се чувствам доста по-добре.
В работата ми образуват само нерви, като все повече взима да не ми пука, а това не е добре нито за мен, нито за шефовете, защото губя стимула си за работа.
Сега сме във фаза стабилизация, което ще рече премахване на бъгове, без да пишем грам нова функционалност. Но на практика се получи така – трима души имаме други задачи,а един оправя бъгове 1/2 ден, защото през останалото време чете мейли, гледа дали сценариите за възпроизвеждане са ясни, пробва дали успява да счупи приложението по описания начин и след това пренасочва бъга към някого.
В понеделник вечерта получих писмо, че всичко, което съм писал целия ден по проекта (и промяната в базата) не става, въпреки че бе одобрено от бизнес анализатори и мениджър на проект…
Аз и колегата бизнес анализатор (независимо един от друг) се опитахме да обясним на шефа защо неговото решение не става, но получихме мейл да се стегнем и да го направим както той иска. Писах на мениджъра на проекти за мнението ми за тази фаза на стабилизация, при която има над 50 бъга и 3/4 от екипа пишат нови функционалности, а срокът е до 21-ви…
В отговор на каквото й казах, тя свика хората от екипа и шефа да обсъдим сутацията – моята задача временно отпадна, но останалите останаха – от нови функционалности изведнъж се превърнаха в критични бъгове, нито че имаме подобни функции, които работят сега и близо 50 случая, в които други не работят както трябва. Новите функционалности бяха на дневен ред…
В сряда като че ли всичко си беше спокойно – обядвах с Мечката и Андрей в “Кастело” и след това си тръгнах в 17:20 (като съм болен нямам никакво желание да работя извънредно, особено след като не ме слушат).
Днес 2 часа с колега обсъждахме промените в базата от неговата задача, като включихме и други хора в процеса, защото аз държах всичко да го имаме документирано някъде писмено – за следващия път, когато някой отново реши да промени спецификацията и ми каже, че дадената функционалност не е според нея…
Останалите 7 часа отидоха в оправянето на една справка, която просто не работи – 619 реда клас, в който се прави какво ли не, който не може да бъде клъстериран и не е thread-safe, но това бяха бели кахъри, трябваше да оправя справка, която показва грешни резултати, без да знам какви са верните. Писах писма, питах колеги, единствено намерих екрани как да изглежда тя. Добре, ама те най-слабо ме касаят – исках да знам какво се иска.
Имах спомени, че споменатият по-горе шеф обясняваше на една колежка какво трябва да стане с тези справки. Изпратих му мейл, в който обяснявах проблема и съвсем ясно попитах дали имаме описание на изискванията черно на бяло. 15 минути по-късно получих писмо да си проверя датите – дали не ползвам java.sql.Date вместо java.util.Date. WTF?!
Утре планирах да кача линукс на работната си машина, но ще видим какво ще стане, най-вероятно просто ще си тръгна в 16:20, пък да се оправят.
Отказвам да поема отговорност за неща, несвършени в срок, при положение че правилата на играта постоянно се променят и бъговете (най-висок приоритет към момента) биват измествани от нови функционалности, които не са просто 10 реда код…
Петък до понеделник
В петък денят започна малко трескаво – правехме последни приготовления преди показването на проекта, което днес разбрах, че е минало доста добре и консултантът е останал доволен.
След като ни бе казано да не пипаме базата докато се ползва приложението и аз почти нямаше какво да правя, към 15 часа реших да си ходя. Още в 10:30 си бях направил 40-те часа седмично и не виждах смисъл да оставам още…
Този път уважихме петъчната вечер – събрахме се в 21 часа на пощата всички и дори имахме резервация във “Войводите” – нещо, което принципно пропускаме да направим.
Там се видях с колегите, които не бях виждал вече близо седмица, а по-късно отидохме и на “дискотека” в “Пъзела”. Обстановката ми хареса (малко по-запушено отколкото бих искал, ама това е кръчма все пак) – музиката варираше от български рок до пънк и AC/DC, а хората бяха нормалните за този тип музика – отворени и чистосърдечни (няколко пъти непознати ми казаха “наздраве”), не като “гъзарите” по дискотеките…
В събота преживях тежко ставане – имах яко главоболие, но не от махмурлук, а от запушеното помещение, но след няколко часа се оправих и бях готов за следващото излизане – по-късно същата вечер – Лъчо черпеше на домашно пица парти за първата си заплата. За първи път от морето се събрахме 13 човека, като можеше и да сме повече, ама имаше пътуващи в този ден.
На събирането дойде и колежката Гергана, която се беше върнала от бригада в Англия и пусна мухата за дискотека, но само 5 човека се навихме – аз, тя, Станислава, Венета и Андрей.
Отидохме в “Ремикса” на Пешеходния мост. Дискотеката не е нищо особено, но е уж ретро клуб, обаче пускат всичко – ретро, хаус и дори рап.
Не знам как и защо, но след първите 15 минути ми дойде настроението и почти през цялата вечер танцувах. Предполагам се дължи на чашата червено вино, един малък джин у Лъчо и 2 големи в дискотеката, ама не съм сигурен рџ™‚
С ръка на сърцето мога да кажа, че това преживяване беше, ако не най-доброто, то поне едно от най-добрите ми прекарвания на дискотека…
В неделя се събрахме колегите за DnD. Ставането беше малко трудно, ама към 14 часа се събрахме и направихме чисто 4-5 часа игра, като отделно обядвахме и час-два си правихме герои по една гадна математическа система, която обаче спестява 24 хвърляния на шестстенен зар (останалите си ги хвърляхме, няма как).
Днес денят ми започна вяло като всеки понеделник – задължителното трудно ставане, чуденето да ходя ли на работа с колата или да поспя още час и да отида пеш, но винаги взимам едно и също решение и след 4-6 минути съм станал от леглото и с кафе в ръка гледам новините…
В 8:20 бях в офиса и започнаха проблемите – 15-ина минути си оправях розетката за интернета. След това часове се борех с томкета, еклипса и плъгин за интеграцията им. След като преинсталирах първото и третото, реших че еклипсът също има нужда и започнах за пореден път да свалям нова версия, да търся и качвам плъгини, да импортвам проекта…
И за да се потвърди, че понеделник не ми е ден, в ресторантът на обяд нямаше места за нас и се наложи да хапнем набързо другаде, понеже имах малко време (чакаше ме разговор с колегите от София).
Все пак денят свърши и се прибрах благополучно, мислейки за следващо излизане с колегите и за снимките ми от петък събота вечер (да, вече дори се снимам рџ™Ѓ ).
Поредна седмица
Настъпи поредната работна седмица, която още в понеделник започна с доста нерви – Есенният панаир бе открит и местата за паркиране по центъра намаляха драстично, а в работата има ядове както винаги…
За капак на всичко фитнесът, в който ходя бе препълнен (всичките над 70 шкафчета бяха заети) и се наложи да търсим друг, в следствие на което закъснях с 20-ина минути за рождения ден на сестра ми, но когато не си сам, трябва да се съобразиш и с другите…
Вторникът мина малко по-напрегнато и изморително от обикновено – и тогава работех без обедна почивка.
След това се видяхме с Митака на кафе да му дам “Да мислим на Java” (поне първия том, че втория съм го изпратил в забвение някъде). Един час след уговорката с Митака ми се обадиха колегите да се уговаряме за Студентския празник. Казах им, че ще отида, ако свършим по-навреме, но, като се чухме, тъкмо се бяха прибрали.
Не знам какво са обсъждали за събирането, но и вече не съм и толкова заинтересован, защото държа да си го празнувам на осми, а те искат да е събота и неделя, защото иначе са на работа. Не че не работят и в почивните за мен дни, но им казах 2 месеца и половина по-рано и не могат да си вземат 2 дни отпуска ли? И да не могат, има болнични и други начини, но никой от тях не опита. Освен това им предложих организация, разпределена на подзадачи и срокове към тях. Поисках писмено всеки от тях да ми прати мейл с малко информация. Седмица по-късно бяха отговорили двама души – и двамата искаха няколко последователни излизания на кръчма вместо да ми отговорят писмено…
В крайна сметка им пратих писмо, в което (според мен) ясно казах да се оправят, пък аз ще си търся друга компания, която ще иска да празнува на осми, а не на 6-ти и 7-ми. Не е като да няма при кого да отида. След това получих отговори от почти всички останали, казвайки ми писмено датите, само дето мен вече не ме интересуваха. Писах им, че не съм женен за работата, че да ми налага ограничения, в следствие на което са ме базикали, че съм женен за датата. Само дето,дори да е така, датата е веднъж в годината, а тези колеги работят всяка събота и понякога неделя…
Ама хайде стига съм писал глупости за осми. Ще видим какво ще стане, 90% съм за 8ми, но ако не намеря компания, може и да се прежаля, макар че съм инат и ще си отстоявам позицията. Млад съм още няколко години, а за пари ще работя цял живот…
В сряда дойдоха шефовете от София с поредните предложения за оптимизация на работата и по-важната новина – в петък ще се показва проектът на някакъв уж важен турчин, който е германски гражданин, а приложението беше/е бъгаво като за световно. И в сряда работих без обедна почивка и до късно, правейки бързи поправки по кода, а където не става – директно в базата, стига да мине.
Днес следобед трябваше да се качи версия, която да става за демонстрация. В крайна сметка май се справихме, работейки под напрежение и все още без обедна почивка за тази седмица. Някак работата под напрежение ми допада – изнервям се, пестя си секундите, но е предизвикателство да се справиш в срок и след такъв ден се чувствам доста по-малко изтощен, отколкото останалите, когато просто отивам на работа, пиша някакъв код 8-9 часа и си тръгвам…
Иначе проведох разговор с шефа на отдела за дейността ми във фирмата, моята работа към момента, в кои проекти бих искал да участвам в бъдеще и тн., като накрая ми каза, че са говорили с ПМ-а ми и са ме препоръчвали пред търговския директор за повишение на заплатата.
Увеличението винаги е хубаво нещо, само дето за мен има и по-важни от него (отношението към мен например), а и нека да видим дали ще го получа преди Нова година, особено с тези темпове, с които се движат документите из фирмата…
Рожден ден на фирмата
Почти неусетно дойде и вторият рожден ден на фирмата, в която работя от година и малко.
В петък отидохме на едната бензиностанция в края на града и четиримата програмисти от фирмата се качихме на рейса. Останалите не дойдоха и е разбираемо – гъз път да види е това ходене до Созопол за една нощувка, пък било и в “Санта Марина”…
Иначе макар курортът да не е нищо особено (дори е скучноват за моите разбирания), то условията не бяха никак лоши. Ресторантчето бе прилично, храната добра, музиката доста прилична и с повечко алкохол тази година си прекарах доста по-добре, само че има какво да се изиска от моя страна…
В събота станахме към 11:30 и отидохме в Созопол с такси. Разходихме се из стария град и плажната алея, като вятърът беше убийствен – като се изправя трябва да се стегна, за да не отстъпя крачка назад…
Градчето сигурно лятото е доста по-добре, но не съм сигурен, че и то е от желаните от мен места за почивка – прекалено е спокойно и тихо, а аз мразя тишината…
След разходката в Созопол отидохме с един колега да търсим гео кеш, който се оказа скрит под една котва, на която, бидейки адски сръчен, се порязах, но не беше толкова фатално – все още съм жив и раната не се е инфектирала, значи ще живея :)…
След поставянето на нашия принос в буркана с кеша се отправихме към хотела, където обядвахме и пак се качихме на рейса.
Пътуването беше дълго, изморително и не особено приятно, а накрая ни изхвърлиха почти като мръсни котета на изхода за Пловдив. Не знаех, че имаме уговорка да ни вземат с кола и се почувствах доста странно като ми казаха да слизам…
Все пак ни разкараха по домовете и аз се прибирах изморен и готвещ се за понеделника, защото седмицата ще е дълга, изнервена и досадна (започва Пловдивският панаир) и се чудя дали изобщо ще мога да паркирам сутринта и вечерта да стигна за разумно време до фитнеса след работа…
Е, такъв е животът – гаден и неорганизиран за едни, организиран и не по-малко гаден за други…
На караоке в “Мармалад”
Тази вечер бях решил да пиша за снощното си прекарване в “Мармалад”, ама след като три пъти изтрих написаното и започнах отначало, реших че явно нямам какво да кажа по-различно. Година и три месеца след последното ми караоке там, разликите спрямо него са малки. Обстановката си е все същата – песни от които ти иде да се самоубиеш – то не е виене на Алиша Кийс, мрънкане на Трейси Чапман, цирикане на Сантра и някакъв друг (това са оригиналите, изпълненията бяха още по-фрапантни). През 4-те часа, които прекарах там, чух точно 5 песни, които ми харесаха. Едната беше на Куийн, ама хайде, ще я броим и нея въпреки Фредито…
Посетителите са все същите до болка познати муцуни, като за щастие имаше и 2-3 нови звезди, които си струват – имат отлични (според немузикалния ми слух) гласови дарби, а едната беше и готина блондинка и за капак пее една от любимите ми песни – “Close my eyes forever” на Ози Озбърн и Лита Форд.
Останалите са самовлюбени нарциси, които са отишли, за да чуят собствения си глас или да се снимат как изпълняват някоя от многото песни на Елвис…
Снощи, прибирайки се пеш, за пореден път размишлявах защо толкова упорито ходя в заведението, при положение, че всеки път не ми харесва и, освен заради компанията, друг отговор не измислих…
С един изпит по-малко
Днес най-после взех изпита по алгебрични структури. Струваше ми 5 дни учене под самоналожен “домашен арест”, като през това време изпуснах доста излизания с колегите – 2 кръчми, 1 кино и концерт, но въпреки всичко съм доволен. Хем си взех изпита, хем поставих личен рекорд за най-дълго учене.
Така ми остава само математическия анализ втора част и догодина живот и здраве планирам да съм бакалавър (надявах се да се случи още тази, само дето не стана рџ™Ѓ ).
Кофтито е, че шансът ми да отида догодина в Каварна намалява заради математиката – тази година вторият концертен ден беше и поправка по анализ 2. Познайте на кое отидох :). И не съжалявам – Янков може и да е кофти, ама него мога да го гледам всеки ден. С Алис Купър нещата са другояче – той идва веднъж на 8 години (досега поне така изглежда) и е кофти само на сцената (като персонаж, не като качество, което е перфектно), но си има логично обяснение – не е математик.
Унизен от математиката отново
Вероятно съм споменавал колко мразя математиката – в седми клас заради нея не влязох в паралелка с информатика или пък в ЕГ “Пловдив”. Имах 2.938 на изпита… Тогава намалих последствията като я приравних като частен ученик, но не е същото – имам си диплома от една езикова паралелка и просто притурка от ЕГ-то, Не е може да става и сравнение рџ™Ѓ
През 2004-а участвах в едно ученическо състезание по информатика (единственото, за което разбрах на време) и естествено се паднаха задачи, които бяха чиста математика – едната помня, че ми трябваше формула за геометрична прогресия, която не знаех… Е, това състезание беше вход за унито, от който не се възползвах, но след това грешката бе поправена с кандидатстудентския изпит по информатика – там нямах право на грешка и го взех с 5.93.
Така влязох да уча информатика, без да знам каква ще е бъдещата ми програмата, а тя е – математика, математика и пак математика. Ако ти е писнало от математиката – ето ти малко информатика за загуба на време и хайде пак на математиката…
В трети курс глупостите почти свършват. Там се набляга на нормалните неща от специалността и нямам нито един невзет изпит след втори курс, но тези от преди това…
Тази седмица бях на 2 изпита – по математически анализ 2 част и алгебрични структури. Скъсаха ме и на двата. Мога да се оправдая, че не бях учил за нито един от тях, но има ли значение – скъсан съм и не завършвам с 25% от компанията ми. И, макар да съм част от мнозинството, не се чувствам горд с това, даже напротив… Много се надявах да завърша тази година, но знаех истината – най-рано догодина, ако намеря време и желание. За какво ми е диплома като гледам колегите, които завършват (не говоря за тези от компанията – те поне знаят за какво иде реч). Те завършват не защото са добри по информатика, а защото са си взели математиките. Успех на компаниите, които ще наемат математици с дипломи за информатици…
Днес си взех уверение и смятам да науча 8-те теми за 3. Прочетох ги веднъж, само дето нищо не влиза в кухата ми кратуна. Не ми е за четенето – мога да се прежаля, ама езикът е неразбираем за мен, а изискванията ми се струват адски големи – за 3 трябва да напиша 3 страници голям формат на теория (определения и доказани теореми). Аз дори есета по български пишех под 2 страници…
Както и да е, сега ще се прежаля, ще ги чета лекциите, ще се депресирам колко съм тъп и във вторник ще отида да ми го докажат за пореден път. А междувременно ще се лиша от удоволствия (например тази вечер има кръчма по случай завършването на 5 колеги), защото математиката е един кървав демон, хранещ се от нещастието на хората…
Петък и събота
Вчера денят не бе нищо особено в служебен план, освен това, че бе последният ми преди отпуската тази седмица, която взимам заради изпитите ми на 15-ти и 16-ти септ., които нямам шанс да взема, но, ако все пак се случи чудо, на 18-ти имам държавен изпит, за който се чувствам подготвен без да чета нищо, но с математиките не е така…
В петък беше и РД-то на Стилър, който ни черпи един обяд в “Годзила”. Остарява горкия и вече в клуб “23”, където аз съм член от над 6 месеца и определено е по-кофти от клуб “16”…
След работа минахме през фитнеса с Мечката, където направихме по една бърза тренировка, после обратно към вкъщи, кратък душ и друго излизане с Митака, с който не се бяхме виждали от доста време и имаше какво да си кажем – работа, университет, жени…
На връщане хванах малка част от бурята, но се прибрах почти сух :).
Днес станах към 11, като имах уговорка със сестра ми и гаджето й да отидем в “Акваленд”-а. Първоначално бях решил да пропусна – студено ми изглеждаше, но пък след това слънцето напече и реших да отида.
Не съм ходил там преди това и ми хареса като цяло, само дето не е никак обезопасен. На 2 пъти щяхме да изхвърчим с приятеля на сестра ми от една пързалка в рамките на едно спускане с двоен пояс. Пързалката е нормална открита водна с бързи завои и спускането по нея прилича на състезание по бобслей. Там не знам как е, а и са спортисти, но тук взимаш стените доста високо.
Втория път стената свърши, а ние все така се изкачвахме нагоре (може би и наляво), като за мен опасността да падна на земята (на пръст, не във водата) бе доста реална в онзи момент.
Не знам доколко по инстинкт, доколко осмислих ситуацията, но аз бях отпред в този случай и реших, че ще е по-добре да се наклоня рязко надясно – към пързалката. Така обърнах пояса и двамата паднахме на пързалката, където продължихме да се суркаме надолу, а поясът беше върху нас. На следващия завой явно триенето надделя и се спряхме, бързо се качихме обратно на пояса и продължихме надолу. След това повече не се качих на тази пързалка… Отървах се само с едно ожулване и прилив на адреналин.
Останалите съоръжения ми се сториха доста безопасни – в закритата пързалка се въртиш как ли не, но държиш ли си здраво пояса, всичко е точно. А и да не е – има само един изход – надолу, а там те чака басейн с вода.
Друга пързалка, която ми хареса, е “центрофугата” – там се спускаш без пояс, като е почти нормална пързалка с резки завои, които те засилват за долната част – там се завърташ няколко пъти като във водовъртеж, след което падаш през една дупка в басейна долу. Аз паднах надолу с главата – падаш както се случи, защото се въртиш бързо и по някое време просто улучваш дупката рџ™‚
Имаше и 3-4 други пързалки, като само още една мисля, че си струва да се спомене – прилича на рампа за скейтборд. Там пак се спускаш с пояс, като на мен ми хареса само падането от горната част на рампата. След това просто преминаваш от единия край на другия и постепенно стигаш до басейна.
В парка прекарах добре цели 4 часа, като изключим моментната уплаха от потенциалното излитане. Почти месец не се бях забавлявал така рџ™‚