Archive for April, 2008
Фирмени истории
Posted on April 18, 2008, under За мен.
Преди малко се прибрах от София, където бях на вътрешни лекции за обмяна на опит – няколко колеги правят презентация върху по-специфични проблеми от работата си, както и новости в езика, на който пишат (Java или .NET).
Преди събитието обаче, минахме през централния офис, защото колегите, които ни закараха в Сф трябваше да говорят по разни въпроси, свързани с проектите си.
Там бях “привикан” при отговорничката “човешки ресурси”, която ме зарадва, че от април заплатата ми е вдигната с 30%, като се поинтересува дали имам някакви проблеми във фирмата или екипа, с който работя, като се абстрахираме от винаги закъсняващата заплата. Е, аз й отговорих, че всичко е точно, благодарих й и се върнах при колегите.
След като се прибрах в Пловдив си прочетох фирмената поща – днес е бил последният работен ден на двама колеги :(, а се сещам за поне още 1-2, които са в предизвестие…
Разбирам ги и тях – заплатата напоследък закъснява, защото разни големи фирми като “Шел” се оказват доста некоректни платци, а голяма част от хората, с които работя са взели кредити, изплащат нещо или просто не могат да издържат 40-50 дни с една заплата…
Но според мен нещата не са чак толкова зле – да, не са розови, но винаги съм си получавал заплатата, а и я актуализират често (след бъдещето увеличение ще е 3 пъти началната заплата, с която започнах преди 8 месеца) – нещо, което не съм сигурен дали ще получа в която и да е друга изцяло българска фирма. Затова оставам тук – това е фирмата, която първа ме взе на работа без да имам какъвто и да е стаж и ми се струва редно да спомогна с каквото мога тя да си стъпи на краката отново.
Дъждовно
Обичам дъжда. Особено когато съм на сухо, гледайки как големите капки се стичат по стъклото бавно и лениво, сякаш не бързат за никъде, толкова спокойно, толкова отпускащо …
Обичам също да се разхождам след като дъждът е спрял – някак всичко е сиво, отмито и монотонно – каквото е и настроението ми по принцип.
Сивотата ме предразполага към размисъл за бъдещето и спомени за миналото – всеки от нас изпитва самосъжаление понякога, но животът продължава. Спомените ще бъдат отмити от капризите на времето, а плановете ни ще пропаднат точно тогава, когато най-малко очакваме, точно както хората ще те предадат – без предизвестие и причина, просто хей така, да има, за да си направят живота по-интересен.
Нека им е интересен, радвам се за тях. Аз предпочитам монотонните неща – харесвам свъсеното вечерно небе, студеният дъжд, топлината на стъклото на прозореца след слънчев ден… Но за да има слънце, трябва да има и дъжд, защото в противен случай ще забравим да го ценим.
Е, аз не съм като другите… предпочитам дъжда.
До Сливен и назад
В петък вечер се срещнахме с колегите навън и обсъдихме заминаването си за Сливен в събота – трябваше да хванем рейса в 6:50, но не се получи – станахме рано, отидохме на автогара “Север” и поискахме да си купим билети, но ни бе казано, че най-ранният рейс е в 8 часа. Получило се бе разминаване спрямо разписанието в интернет, но какво да се прави, не всички разбират от тези неща…
Решихме да закусим докато чакаме, а после пихме и по кафе, след което се върнахме в чакалнята.
Малко на късмет се качихме в рейса, защото бяхме 6 човека и почти нямаше места (курсът започваше от София). Все пак потеглихме, макар и разпръснати.
Пътят протече нормално, като този път имах възможността да гледам природата – беше доста красива, особено зелените тревни морета, или пък жълтите цветя до където погледа ти стига, в комбинация с разцъфнали дървета… Изобщо, величествена гледка, която те кара да се замислиш колко мощна е природата и колко сме малки ние, които се опитваме да я променяме по наш вкус…
Пристигнахме в Сливен по разписание, но с час закъснение спрямо нашето, което ни лиши и от ходене до Сините камъни, затова направо се насочихме към хотел “Сливен”. Не правете грешката да отсядате там – така и не разбрахме колко звезди е въпросният хотел, но в по-голяма дупка не съм бил… Стаите миришеха на застояло, тапетите бяха поели влага, чашите не са докосвани сигурно от години, леглата бяха кофти и скърцащи, като аз реших да спя с дрехи (знам ли какво може да върлува из завивките). Изобщо бил съм на детски лагери и хижи, всичките от които бяха с по-хубави условия за по-малко пари (двойната стая бе 42 лева)…
Единственият плюс бе телевизор с кабелна и осъвременен асансьор, който миришеше по-зле и от стаята ни… Имахме и детектори за дим, които се чудех защо са на фона на останалата мизерия, но в последствие разбрах – отвън, по-горните етажи на хотела, си личеше, че той е горял. Кога и как – не знам.
Иначе, като се абстрахираме от хотела, всичко друго беше добре. Разходихме се из града, поседнахме в заведения, разгледахме музея на восъчните фигури (този, който идваше и в Пловдив), разкарахме се из тамошната “градска градина” и ядохме желирани бонбони – не бях ял такива от доста време, но си наваксах с 200 грама рџ™‚ .
Вечерта играхме на МДС (не мога да ви кажа за играта, защото се играе само веднъж и целта е да познаеш какво е МДС, като задаваш въпроси на останалите хора). Играхме и на загадки – казват ти се 2 изречения и ти, чрез въпроси, на които може да се отговори само с “да” и “не” трябва да разбереш какво е станало и как – пример “Ромео пи вода. Жулиета умря”. Тук трябва да се сетиш, че Жулиета е златна рибка, която е била погълната…
След игрите отидохме да хапнем и пийнем (иначе нямаше как да се спи в стаите) и след това си легнахме, гледайки телевизия.
Днес към 11:30 издадохме стаите и тръгнахме към автогарата, за да питаме кога има рейс (знаехме някакви, но все пак е добре да не разчитаме на един). Пихме кафе и решихме да хванем рейса в 13 часа, който ни докара в Пловдив към 16 часа, след което отидохме да ядем сладолед в сладоледената къща, а след това се и прибрахме, като аз, Мечката и Данито чакахме рейс на “Гладстон”, а Охлюва, Марта и Стилър тръгнаха пеш към квартирата им.
От доста време не бях ходил някъде на хижа и съм доволен от прекараните почивни дни извън града, въпреки че не успях да се наспя както трябва, но “от сън спомен няма” рџ™‚
След семинара
Току-що се прибирам от София – прекарах там около 11 часа (14 общо с пътя) и съм доста изморен, но леглото ще почака още час-два рџ™‚
Иначе семинарът беше доста добре организиран – намираше се в в центъра на София в лъскава сграда с подземен гараж, като паркингът се поема от организаторите.
Още на първия етаж имаше чаровни момичета, които ни посрещнаха и заведоха до регистрацията, където всеки трябваше да каже името и фирмата си, за да му дадат значка и комплект документи.
Всички лекции бяха на английски, като 2 бяха проведени от англичани, 1 от германец и 1 от грък. Нещата бяха интересни като цяло (имаше една за бизнес процеси, която не ми допадна особено, но просто не ми е в областта…).
В лекция за интегриране на данни рекламираха нов процес за работа с данни, като даваха примери от реалния свят – как са свели обработката на данни от база от 60 часа до 10 минути, използвайки нова технология. За да докажат, че не е единичен случай дадоха доста примери с реални компании. Колко от това е рекламен трик и колко истина, не знам, но звучи доста впечатляващо…
Преди лекциите и на почивката имаше безплатно кафе и минерална вода за желаещите,а след това и обяд, на който не присъствах (нямахме време), но предполагам е бил добре организиран.
Когато семинарът приключи върнахме анкетните карти и получихме подарък – по една флашка по 1 ГБ на човек, която ми дойде доста добре – от известно време нямах флашка – така и не знам къде съм я сложил, но и да имах, старата бе едва 128 мб и пак подарък рџ™‚
След лекциите и 1/2 час в софийски задръствания, стигнах до единия офис, където оставихме разни документи и после отидох в другия, където чаках колегата, който ме докара, да ме прибере.
И така, в 21:30 вече си бях вкъщи и сега смятам да си почина преди утрешния работен ден, че на края на седмицата ми предстои друго пътуване вероятно, този път е до Сливен, където някак не съм фен да ходя 30 мин. пеш, за да се возя на лифт, но какво пък толкова, не съм бил на хижа/хотел от осми декември…
Напоследък
2 убийства през последните 2 дни, а какво се случва – един комунист министър се е хванал за оставката толкова здраво, все едно може да се издърпа от калта чрез нея.
Въпросният министър сигурно дори не може да допусне, че може да я подаде, което за мен си е чиста проба наглост… А да не говорим, че тия убийства едва ли са случайни, при това точно сега …
Освен това вчера било и лъжльовден – 7 години от обещанието на един изгнаник, че ще живеем по-добре след 800 дни – хората тогава гласуваха за него (нямах години, но може би и аз щях да гласувам в негова ползва), а той какво направи – докара сбирщина продажници, които затвориха АЕЦ-а (Кунева не направи нищо в защита на интереса ни, подписката срещу затварянето изчезна в парламента тогава, когато величеството имаше мнозинство…). Подписаха се неизгодни договори, обвързващи нашата Държавна администрация със собственически софтуер и затворени стандарти – имаше някога електронно правителство (“пилотен проект”), което караше хората да го ползват само с ИЕ…
Абе величеството не направи нищо – приеха ни по инерция в НАТО, като същото стана и за ЕС. Обеща, че няма да се коалира с комунягите, но какво направи – докара не само тях, но и продължи да бъде с турците…
Това е, излях си политическата жлъч и сега ще споделя какво се случва около мен – почти нищо. Бях болен няколко дни, но ходех на работа, защото след 2 седмици отпуск нямаше да се приеме много добре един болничен лист…
Поради това, че бях болен, не излизах и в края на седмицата – нямах сили и си стоях вкъщи, гледайки телевизия…
Иначе днес започна и новата седмица, която си върви що-годе добре засега – днес разбрах, че в сряда ще съм на конференция в София, организирана от “Oracle” с цел представяне на пакета им от SOA продукти. Конференцията е с ограничени места и покани, поради което съм радостен, че ще имам възможността да я посетя. Изглежда обещаваща…
С тази седмица започна и последният ми (да се надяваме) триместър в университета, като ще трябва да ходя в петък в ректората, но няма как – образованието иска жертви, а аз искам да завърша рџ™‚ Все пак през тези 4 години не научих почти нищо в университета, освен много излишни математики, повечето от които взех с 3, а две все още не съм взел…
Все пак не съжалявам само за едно – създадох си приятели сред колегите в унито, а понякога те са по-ценни от всички знания, които можеш да научиш някога.
Нашият език
Сигурно вече до вас е стигнала тази подписка, но все пак реших да пиша за нея, защото може някой да не я е видял.
Подписката е срещу отпадане на един член от закон за просветата. Този член се тълкува по различни начини, но както и да се тълкува, според мен мястото му е там.
Имат ли нужда децата от часове по български език? Определено – поколенията след 1987-а са адски неграмотни (не само те де – много от колегите ми (набор 85) не знаят, че се пише “не знам”, а не “незнам”.) И аз определено не съм от най-грамотните, но поне се старая да не допускам грешки, което не е чак толкова трудно – дори да не знаеш правописа на някоя дума – има програми за проверка, от които в крайна сметка ще научиш как се пише дадена дума…
Другото тълкувание според мен е отпадането на българския език като задължителен, на който се преподава, което е меко казано нагло и ужасно – нагло, защото една незаконна партия се опитва да наложи малцинството й да не учи български, а ужасно, защото този законопроект е внесен въпреки повече от 200-те български народни представители (не вярвам ДПС да имат 40). Какво правят те ? Какво прави комисията, през която този закон е минал?
Аз се подписах на този сайт, нищо че тази подписка няма никакъв представителен характер и тя не задължава народните ни избраници за нищо. Все пак ще дадем оръжие в ръцете на защитниците на българската идентичност. Все пак едно е 5000 души да се подпишат, а съвсем друго – 20000.
Парите купуват всичко
На първи април прочетох една фрапантна новина – ISO клекна пред М$.
Силно се надявах да е първоаприлска шега (от жестоките), но за съжаление се оказа истина. На втори април обявиха официалните резултати – M$ прокараха OOXML – мъртъв стандарт още в зародиш. Стандарт, който няма нито една пълна имплементация, който не смята правилно дати преди 1900-та година… съдържа двоични собственически данни и потенциално всеки реализирал го може да бъде съден от микромеките.
Това, че недоносчето стана стандарт значи много в ръцете на една маркетингова компания, която не печели от производството на софтуер, а от рекламирането му, използвайки всякакви подли трикове – последно бяха казали на една африканска държава, че ще получи хуманитарна помощ само, ако се откаже от евтините лаптопи с линукс и администрацията закупи лицензи за уинблоус.
Надявах се, че голяма организация като ИСО няма да допусне втори стандарт за едно и също нещо. Надявах се, че меките няма да съберат 2/3 от гласовете, но явно каквото не се купува с пари се купува с много пари. А М$ ги имат…
Сега ще имат и още една залъгалка за тъпи държавни администрации като нашата, където един грамотен чиновник няма, а какво да кажем за министъра…Или пък програмисти, които дори не знаят как се пуска средата за програмиране…
Както и да е… за мен ИСО сертификатите вече не значат нищо, след като предложение за стандарт с трицифрен брой технически грешки може да мине, значи всеки може да получи сертификат, стига да има пари…
Една история за корумпирана държава
Вчера на обяд един колега разказа история за Killdozer(булдозер убиец). И макар да се води убиец, този булдозер не е убил или ранил нито един човек. Клипче от края на акцията срещу него може да бъде намерено в youtube.
Всичко започва когато Марвин Хиймайер, който е инженер по образование, участва във Виетнам(?) като самолетен механик, купува земя, за да си направи автосалон.
След известно време в града идват предприемачи и започват да изкупуват земята около него. Той не иска да продава, но започват всякакви шантажи – банката го притиска за ипотеката, спират му канализацията и газта…
Нашият герой прави подписки, завежда дела, но в крайна сметка губи всичко и дори му е наложена глоба. Принуден е да продаде земята си.
На 4-ти юни 2004-та г. (след близо година и половина приготовления) той слага огромна броня от стомана и бетон на един стар булдозер, който е купил доста време преди това (с блокирал двигател) и тръгва из града. Събаря първо сервиза си, следва фабриката за бетон, кметството, домът на вдовицата на съдията, който е гледал делото му, както и други сгради (всички свързани по някакъв начин с борбата му с корумпираната администрация). Накрая булдозерът се поврежда (все пак бронята тежи доста) и полицията го обгражда, но не могат да му направят нищо. Той стреля по тях от амбразурите си (има броня дори в кабината) и накрая се самоубива.
12 часа са били нужни да пробият бетона и стоманата, за да изкарат трупа му.
Булдозерът е претопен на различни места в цялата страна, за да не може някой да вземе част от него, въпреки че за мен това си е човек, който заслужава да бъде увековечен – имал е идея и я е следвал до края. Не е наранил или убил никое друго човешко същество, но е показал какво се прави когато държава е против народа си…
Не подстрекавам към саморазправа, просто споделям история, която ми направи силно впечатление и която е доста нова – случила се е само преди 4 години, а едва вчера чух за този човек, интересно защо?