Archive for September, 2010
Сряда, четвъртък и петък
Posted on September 25, 2010, under За мен.
Тази сряда беше 22-ри септември – денят на независимостта ни и по този повод не бях на работа. За сметка на това отидох в Чешнегирово да помагам за довършването на гаража, макар никога да не съм харесвал мястото или къщата, която нашите построиха. Само че тя и гаражът трябва да бъдат довършени, затова с помощта на семейни приятели пренесохме тежък метален шкаф с менгеме, поставихме 2 врати по 2.90 метра и основата на гаражните прозорци. За няколко часа свършихме добра работа, а после се прибрахме изморени.
За четвъртък не си спомням нищо, заслужаващо си да се спомене.
Днес също няма кой знае какво. Най-после си купих билет за WASP, след като намерих с кого да отида. Малко ме притеснява прибирането вечерта, защото ще съм сам, а по принцип ми се спи, но има енергийни напитки и радио, а и София не е в другия край на България, та все ще се добера обратно до Пловдив по някакъв начин.
Иначе, тази вечер се колебаех дали да отида в “Сенса” или на нощта на музеите и галериите. Първоначално мислех да мина първо по музеите, а после на бар, но не ми хареса компанията, пък другите нещо се отказаха.
В крайна сметка реших, че не ми се ходи нито по музеи, нито по барове и предпочетох да гледам снукър вкъщи.
Бюрокрация
Снощи отделих половин час, за да формулирам възраженията си и днес ги депозирах в КАТ. Тук можете да видите какво сътворих, като това нито е начинът на писане на такива документи, нито е препоръка за оформление, но все пак, на някой може да му послужи.
Иначе в КАТ бях обслужен доста бързо – отидох в 8:30 (в толкова започват работа), наредих на дългата опашка, за получаване на наказателни постановления, но след минута се сетих да попитам човека, който информираше народа. Той ми каза да отида в стая 310 и там да подам възражението си. Отгатнах, че 310 трябва да е на трети етаж и се качих, като в коридора ме засече някакъв полицай, попита ме за какво съм, огледа ми акта и възраженията, каза да си напиша телефона и ме прати направо в деловодството. Естествено най-големите проблеми ги прави най-незначителният човек, а именно секретарката. Върна ми заявлението, да си допълня адреса (като че ли им трябва или го нямат на приложения акт), после няколко пъти ми направи забележка да не се приближавам, при положение, че мястото й беше отделено с шкаф и до него имаше път, през който спокойно се минава. Това било “параван”. Изгледах я странно, но нищо не казах, подадох й листчето и вече нямаше как да ме върне, даде ми входящ номер и всичко приключи. Сега остава само чакането.
Окуражен от бързата работа в КАТ, следобед бях решил да отида до ФМИ, за да взема бележка от библиотеката, уверение за успеха от дипломата ми и да подам документи за новата диплома, но се оказа, че при Ненка се чакало средно по 2 часа (сега е моментът, когато се записват студентите в по-горен курс), а пък в библиотеката не можели да ми дадат бележка, че не дължа книги, защото програмата им не работела точно сега. Странно, миналата година ми се случи абсолютно същото, та се чудя кога изобщо работи тази програма…
В крайна сметка се върнахме с колегата в офиса и питахме дали нашата фирма пише въпросната програма. Оказа се, че не сме ние и сега остава просто да отида някой ден пак да загубя още час. Странното е, че от 2004-а до 2007-а година, когато нямаше програма а всеки си намираше картона на ръка, всичко ставаше само с едно посещение, а и не съм ставал свидетел някога “системата” да не е работела. Сложно нещо са компютрите и програмното обезпечение…
Акт за превишена скорост
Определено тази седмица не започна особено добре – днес сутринта се успах с 2 минути, после баба ми се замота и в крайна сметка тръгнах с 4 минути по-късно за работа, отколкото го правя по принцип, като в последния момент ми сервираха и за променения маршрут, по който трябва да мина, за да оставя баба ми на пощата.
Изнервен от трафика и всички светофари, които ме хванаха, на Семинарията видях малко място на влизане в тунела и се засилих. На изхода имаше куки с радар и ме спряха с превишена скорост. Добре, със скоростта бях съгласен. 17 километра в час отгоре не е кой знае колко, а и глобата е поносима – 30 лева. Само дето полицаят започна да търси какво друго да напише в акта – направи ми проверка на аптечка, пожарогасител, триъгълник, дори изчака да му изкарам отразителната жилетка, която беше застанала между газовата бутилка и единия ъгъл на багажника, та ми отне известно време, но все пак бях изряден и всичко бе точно.
За моя изненада проблемът дойде от най-неочакваното място – не носех (вероятно съм го загубил?) талона за минат годишен технически преглед и това ще ми струва вероятно още 10 лева. Куките не се трогнаха от лепенката на стъклото, която казваше, че колата ми е изрядна до април 2011-та и написаха, че не нося “знак за ГТП”. Точно тази формулировка, в комбинация с други, се надявам да направи акта ми невалиден, защото знак за ГТП е :
(2) Знакът за технически преглед е задължителен и се поставя от вътрешната страна на предното стъкло. Където това не е възможно, ЗТП се съхранява в свидетелството за регистрация.
Другите пропуски са несъответстващи си дати – актът е издаден на 20.09.2010, но ми е връчен на 20.08.2010 ?! Това също се надявам да спомогне актът да падне.
Другите нередности са по-скоро заяждане от моя страна, само че никога не се знае от къде ще изскочи заекът, та е по-хубаво да ги има. Та въпросните неща са – баба ми не бе вписана като свидетел в акта, в графата за работното ми място пише “не”, при положение, че аз определено работя; при изземването на талона ми, според чл. 42 от ЗАНН, в акта трябва да написано кой е отговорен за съхраняването му, само че и това не е вписано. И накрая, в момента на вероятното заснемане бяхме 2 успоредни коли, като аз бях в най-лявата лента, в средата беше друга, а куките – бяха вдясно. Та не може да се докаже със 100% точност чия скорост е засечена на радара. С ръка на сърцето казвам, че съм виновен за скоростта и бих я платил глобата (а вероятно и ще го направя), но нямам намерение да се оставя да ми пишат каквото си решат, в нарушение на закона, така че ще се възползвам от всяка вратичка.
И така, подписах акта, като писах, че имам възражения, които ще представя в тридневен срок и смятам утре да направя точно това – да депозирам двете страници заяждания в КАТ и да видя какво ще се случи. Очакванията ми са актът да не бъде анулиран и да си платя 40 лева глоба, като по този начин оставам без право на обжалване, защото суми под 50 лева не подлежат на обжалване, ако не ти взимат контролни точки, а на мен вероятно няма да ми вземат. Имам вариант за съд все пак, но е в Страсбург, защото, според Хартата за правата на човека, имам следното право :
“Всяко лице, при решаването на правен спор относно неговите граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.”
Та, ако много държа, мога да съдя България в Страсбург, само дето не съм убеден, че го искам. Все пак за 40 лева да се бръкна няколко хиляди не е особено рентабилно, а понякога трябва да се примиряваме с ограниченията. Още не съм се научил как се прави така, че да не усещаш очевидната си загуба, но предполагам ще свикна с времето.
Остана още една работна седмица по-малко
Измина и тази работна седмица, като в понеделник и вторник не направих нищо кой знае какво, освен че спах по 10 часа (единият път заспах след новините в 19) и все така ми се спеше (дори повече от предишните седмици).
Сряда беше 15-ти септември. Освен първият учебен ден, тази дата отбелязваше и тъжни неща – тогава се навършваха 7 месеца откакто почина татко, а ако не беше – щеше да навърши 47 години на този ден…
За да почетем паметта на татко се събрахме с чичо ми и бъдещата му жена и отидохме в едно квартално заведение, където татко обичаше да ходи.
Четвъртъкът също не беше кой знае колко запомнящ се. Организмът ми се чуди да се разболее ли, да се оправи ли, но имах стимул да се взема в ръце – трябваше аз и колегата от подекипа да измислим ефективен алгоритъм, който да работи едновременно с малко памет и пресмятания. Справихме се, само че американският клиент предпочете бързото за написване решение пред качественото. Това ми изпълни петъчният ден. Много обичам когато целият ми ден е запълнен с писане на код, задачата е постижима с малко повече труд, а напрежението дали ще спазиш срока наелектризира въздуха. Такива дни ме изпълват с енергия и с гордост за добре свършената работа (ако наистина се случи да е такава рџ™‚ ).
След като миналата седмица изпуснах ходене в “Сенса”, този петък бях решен да отида. По предварителен план трябваше да сме 4 души, но Митака докара някакъв негов познат, а по-късно дойде един колега от работата и той си докара приятел. Та се събрахме 7 души. На всичкото отгоре са сменили DJ-а, което засега ми се струва, че е за добро. Този пуска предимно хаус и рок, за разлика от предишния, който добавяше и рап. Все пак и той не беше перфектен – към 2:30 си тръгнахме, защото започнаха “Losing my religion” на R.E.M , “Wonderwall” на Oasis, “Unforgiven” на Металика и все песни, за които не се бях подготвил добре (бях си забравил бръснарското ножче вкъщи).
Събота и неделя са ми любимите дни, защото в общи линии не правя нищо – стоя си вкъщи и си чета книжки, пиейки топъл чай, но този път трябваше да отида да се снимам, че нали ще кандидатствам още една магистратура и ми трябват 4 снимки за там и 1-2 за дипломата ми по “Софтуерни технологии”. Та снимах се, разходих се 10-ина минути докато станат готови снимките, взех ги и се прибрах, отдавайки се на книжките си. Надявам се утре денят да е още по-спокоен, а пък следващата седмица да мине бързо, повличайки и месеца с нея, че следващият съм на 2 концерта (все още не съм си купил билет за WASP, но навих двама души и се очаква скоро да се сдобия с хартийката).
ДДС-то за туризъм
Открай време се ядосвам на туристическото ДДС, което е 7%. На всичкото отгоре, за да го ползваш, трябва да отидеш в агенция, да ти изготвят пакет, иначе пак е 20%.
Икономиката не е от силните ми страни, но все пак 13% не са кой знае колко, когато си тръгнал да даваш пари за развлечения, които определено не са неща, без които не можеш. Дали ще дадеш 10 или 12 лева за возене на банан, 50 или 60 лева за джет, предполагам няма голямо значение, ако си решил да го направиш. А и вероятно си събирал по малко цяла година за сравнително качествената почивка…
От другата страна са хората, които не са ходили на море с години, защото с минималната си работна заплата не могат да си платят храната, тока и водата. За тях всеки лев е ценен, но те губят повече, защото налогът върху яденето е 20%, предполагам за услугите пак е толкова, ако го има (не съм чел ЗДДС). Тези хора някак успяват да отгледат дете (хайде да не са две, че картинката става трагична), което да не е лишено от нормалните неща. Та това дете тръгва на училище – техните се изръсват 1 заплата за новите дрешки, раница и пособия. За щастие учебниците за първи клас са безплатни. Но идва втори. Последно като проверих, имаше предложение да станат безплатни до осми клас, но не съм сигурен, че е прието. Та въпросните родители, които силно казано “живеят” с минималните си заплати, трябва да купят 10-ина учебника по поне 15 лева всеки. От тези пари държавата прибира 20%. Тоест, ако нямаше ДДС за тях, родителите можеха да вземат 10 учебника на цената на осем (грубо казано)..
Дотук някак нещата се нареждат, родителите купуват учебниците постепенно, за няколко месеца, но успяват и детето им учи. Даже може би получава “щедрата” стипендия за успех на стойност 21 лева. Един ден обаче, детето се разболява. Техните първоначално се надяват да е само вирусно заболяване, но то се развива в нещо по-страшно, но лечимо с “достъпни” антибиотици по 50-60 лева за седмица. Родителите свиват максимално разходите, взимат пари назаем, но купуват лекарства за 2-3 курса. За тези 3 курса, те са могли да спестят за повече от половин опаковка, ако държавата не е прибирала ДДС за лекарствата, което познайте колко е – 20%.
И какво се оказва – държавата не подкрепя тези, които най-много се нуждаят от нея. Вместо това тя подкрепя хората, отишли да си правят кефа я на планина, я на море, защото, като им е с 13% по-евтино, можели да оставят повече пари. Всичко това може да е икономически обосновано, но не го прави по-честно за мен. Според мен лекарствата, книгите и стоките от първа необходимост трябва да са с ДДС 7%, а туризмът – с 20%. Щом си отишъл да харчиш пари, ще преживееш предполагам. Все пак ги даваш за забавление. Пък, като не можеш да го преживееш, ще се качиш на по-малко неща или ще спиш 1 нощувка по-малко. Все пак туризмът не е необходимост.
Уточнение: Въпреки че е писано на 9-ти септември, не подкрепям идеологията на комунизъм, социализъм и прочее леви движения. Аз съм за дясно управление и минимална държавна помощ, но определено не съм съгласен собствениците на хотели да забогатяват, докато бедните хора изнемощяват.
Още един рожден ден
Вчера бях на рожден ден за трети път в близките 7 дни. Колежката Гергана празнуваше четвърт век и се събрахме в “Ривиерата” на “Данаил Николаев”. Аз не бях ходил там и обстановката ми хареса – бяхме под някакъв навес на столове, украсени като за сватба, а музиката беше тихи рок балади.
След ресторанта решихме да отидем в “Сенса” и за мое учудване почти всички се навиха, въпреки че днес бе делничен ден. В “Сенса” беше пълно както винаги, но този път имаше защо – музиката беше от рок нагоре и беше забавно. За съжаление трябваше да си тръгна към 1:30, защото днес бях на работа, а, след като ми плащат да мисля, е хубаво мозъкът ми да не е заспал целия работен ден.
И така, след 3 рождени дни, днес смятам да си почина малко, а утре вечер – евентуално пак в “Сенса” и кофти петъчната музика, но поне има и рок, въпреки рап-а, хауса и българските изпълнители.
6-ти септември 2010
Тази година някак го нямаше настроението от предишните, а, като се разкарах из града, явно не е само при мен така. Преди имаше трибагреници по основните булеварди, а тази година – нищо. Минах по 4 големи булеварда около центъра и не видях едно знаме на крайпътен стълб. А съм сигурен, че не може да са откраднати, просто някой не е искал да плати да се сложат вероятно.
Както и да е, сивотата беше налице и по нищо не можеше да се познае, че днес е празник, освен по по-големия брой търговци и хора по главната. Някак Пловдив все повече става сив в стил София, което не ми харесва, но и аз съм виновен, че не извадих почти новото си знаме от целуфанчето и не го разпънах на терасата, обаче, както вече казах, тази година не ми беше до празнуване.
Вечерта бях канен и на рожден ден от 20 часа в едно заведение “Green bar”, което само по себе си не е лошо, но менюто му е странно (някакви индийски, кубински и предполагам арабския ястия с ориз, боб, леблебия, гъби, подправки и месо), а и обстановката е леко претенциозна – с тихата си музика и двата комплекта прибори. Все пак заведението става, просто не е за всяка вечер.
Та отидох си аз с 10-те минути планирано закъснение, подарих си подаръка и си прекарахме добре, само дето 2 часа по-късно взеха да затварят и ни изгониха. Били минали вече на зимно часово време и към 22:20 си тръгнахме, кой с мисли какво ще прави през следващата година от живота си, кой с усещането, че утре е на работа и трябва да става рано рџ™Ѓ .
Краят на още една работна седмица
Едно време се чудех как така американците живеят за петък вечер. Няколко години по-късно вече го разбирам – още от понеделник отивам на работа с идеята да дочакам петъка. Не че работата не ми харесва или не ми се работи, просто след последния работен ден има 2 почивни и време да излизаш по клубове, а в делничен ден не мога, защото винаги ми се спи, а като си легна в 4 и стана в 8, не знам как ще работя след това.
И като стана въпрос за умора – тя преобладаваше тази седмица. Още в понеделник ми се спеше, а в петък се борех със себе си, за да не заспя на стола. Покрай липсата на енергия не правих почти нищо тези дни – работа, вкъщи, четене на книжки и списания и в леглото. Единствено в четвъртък се видях на кафе с Мечката и Данито, която не бях виждал от поне месец.
В петък бях на рожден ден, като до последно не знаех дали да отида, но, в крайна сметка, реших, че рожденичката няма вина, за да не отида, а и трябва да се изправяме срещу проблемите. Та отидох и си прекарах сравнително добре. След рождения ден решихме да идем на бар. Събрахме се сравнително малко хора – аз, Венета, Андрей, Марта, Ясен и Лъчо, но и тези стигаха. Прекарах си добре, което доведе до там, че вече да не съм толкова уверен в желанието си да сменя хората, с които движа, но само времето ще покаже кое е правилното решение…
Днес (събота) станах към 14 часа. Малко по-късно звънна един съсед – снощи ми ударил колата пред входа, да сляза да видя пораженията. Оказа се само ламарината на предния калник и тия дни ще ми кара колата да го изчукат и пастират. Надявам се всичко да е точно, защото тази кола беше на татко. Радостен съм, че само с този “козметичен” ремонт се е разминало всичко, защото е можело да е нещо далеч по-тежко, а и винаги е можел съседът да не дойде да ми каже и аз да се чудя кой го е направил.
Към 16:30 се обадих на Митака да ходим да бягаме на гребната, но той не бил в града и реших да отида сам. Като погледнах през прозореца се оказа, че навън вали, обаче вече го бях решил. Стегнах се, запалих колата и отидох. Определено не е приятно да се бяга в такива условия – въздухът е студен, дъждът те бие в лицето… Едвам направих 1.25 км., като се чувствах адски изморен през цялото време и имах вкус в устата, подобен на кръв, но май е бил просто метален привкус.
След като се проснах уморен в колата, едвам успях да обърна, защото на 1-2 места ми се изплъзна волана.
Като се прибрах и си взех душ, разбрах защо съм се чувствал уморен – за пореден път бяла точка на едната сливица. Ядосан от поредната гнойна ангина, която ще прекарам на крак, сам си махнах точката и сега уж съм по-добре, но нищо не се знае. Тази бяла точка обяснява и липсата на енергия през изминалата работна седмица и предполагам през идната също, но хубавото е, че седмицата ще е кратка – само 4 работни дни и после следва някой клуб в петък вечер рџ™‚ .